Не отслабвах съпротивата си и не си спомням кога ме надвиха. Помня само, че бяха много. Накрая вече бях безпомощен, заобиколен отвсякъде и принуден да изляза от апартамента. Вампирите ме поведоха по коридора и после полетях надолу по стълбите. Освободих се за миг преди тесните задни врати на хотела, но те веднага ме обградиха отново. Виждах лицето на Селесте много близо до мен и стига да можех, щях да я разкъсам със зъби. Някой стискаше така силно едната ми китка, че вече не усещах ръката си. Мадлен вървеше до мен и хлипаше. Набутаха ни в една карета. Не спираха да ме удрят, но аз не губех съзнание. Помня ударите по тила ми, главата ми беше цялата в кръв, която се стичаше по врата ми и капеше по пода на каретата. Мислех си само, че все още съм жив, че все още съм в съзнание.
Щом ни завлякоха в „Театъра на вампирите“, започнах да викам Арманд.
Вече не ме държаха, а вървяха след мен и пред мен по стълбите към подземието и ме бутаха със злоба. По едно време успях да докопам Селесте, но тя изкрещя и някой ме удари в гръб.
Тогава видях Лестат — това беше най-тежкият удар. Той стоеше в средата на балната зала. Сивите му очи бяха приковани в мен, а устата му бе извита в лукава усмивка. Беше облечен безукорно, както винаги. Изглеждаше прекрасно с черното наметало и фината риза. Ужасните белези обаче още личаха и разкривяваха красивото му лице — тънки резки минаваха по деликатната кожа над горната му устна, по клепачите и по челото му. Очите му горяха от тиха ярост, която като че ли се подклаждаше от суетата му, от ужасната безмилостна суета, която казваше: „Видя ли в какво ме превърна?“.
— Този ли е? — попита Сантяго и ме блъсна напред.
Лестат се извърна рязко към него и рече дрезгаво:
— Казах ти, че искам Клодия, детето! Тя го направи!
Главата му се разтресе от ярост и той посегна към облегалката на креслото, но след миг се изправи и се взря в мен.
— Лестат — започнах аз, вече разбирах, че съм в безизходица. — Ти си жив! Нали си жив! Защо не им кажеш как се отнасяше с нас…
— Не. — Той тръсна яростно глава. — Ти се връщаш с мен, Луи.
Не можах да повярвам на ушите си. Разумът ми отчаяно ми нашепваше, че трябва да разговарям с него, но аз се изсмях и отвърнах:
— Ти си луд!
— Ще ти пощадя живота! — каза той, а клепачите му потрепнаха при тези думи, гърдите му се надигаха развълнувано и той отново посегна към мен, но отпусна ръка. — Вие ми обещахте — обърна се към Сантяго, — обещахте ми, че ще мога да го взема със себе си в Ню Орлиънс. — Започна да оглежда лицата на вампирите, скупчили се около нас, дишането му стана накъсано. — Къде е Клодия? — изкрещя. — Тя ми го причини, нали ви казах!
— Спокойно — отвърна Сантяго и посегна към него, но Лестат се отдръпна и почти изгуби равновесие. Хвана се за облегалката на креслото и остана така, със затворени очи, за да се успокои.
— Но той ѝ е помогнал… — започна Сантяго и пристъпи към него. Лестат вдигна поглед и отвърна:
— Не, Луи, ти трябва да се върнеш с мен. Трябва да ти кажа нещо… за онази нощ в блатото. — Замълча и пак се огледа така, сякаш беше в клетка, ранен и отчаян.
— Чуй ме, Лестат — започнах аз. — Остави я, остави я да си върви… и аз… аз ще се върна с теб. — Думите ми прозвучаха някак кухо. Опитах се да пристъпя към него, да го погледна спокойно, да усети силата ми. Той също ме гледаше, бореше се със собствената си слабост. Селесте ме хвана за китката. — Кажи им — продължих аз, — кажи им как се отнасяше с нас, че не знаехме законите, че тя не знаеше, че съществуват други вампири.
През цялото време си мислех само едно — че Арманд трябва да се върне тази нощ, че трябва да се появи. Той щеше да сложи край на това.
Тогава чух шум, сякаш нещо беше влачено по пода. Чувах и немощния плач на Мадлен. Огледах се и я видях в един стол. Взираше се в мен с нарастващ ужас. Опита се да стане, но те не ѝ позволиха.
— Лестат — започнах аз отново. — Какво искаш от мен? Каквото и да е, ще го направя…
Тогава видях откъде идва шумът. Лестат също го видя. Влачеха през залата ковчег с големи железни ключалки. Веднага разбрах какво ще последва и извиках отчаяно:
— Къде е Арманд?
— Тя ми го причини, Луи. Тя ми го причини. Не ти! Тя трябва да умре — говореше Лестат, гласът му изтъняваше все повече, а дъхът му се накъсваше от усилието. — Махнете това нещо оттук, Луи се връща с мен — изкрещя Лестат на Сантяго, но той само се изсмя. Селесте го последва и скоро вече всички вампири се смееха.