— Вие ми обещахте — извика Лестат.
— Нищо не сме ти обещавали — отвърна Сантяго.
— Те са се подиграли с теб — казах му аз, когато отвориха ковчега. — Подиграли са се! Трябва да намериш Арманд, той е главният тук. — Но Лестат като че ли не ме разбираше.
Започнах да се съпротивлявам с всички сили, ритах ги, опитвах да се освободя, крещях, че Арманд не би позволил това, че не бива да нараняват Клодия. И все пак те ме набутаха в ковчега, а яростните ми опити да се освободя не доведоха до нищо друго, освен че ми попречиха да чувам воя на Мадлен и блокираха за миг ужасната мисъл, че и Клодия ще бъде довлечена тук. Помня, че натисках отчаяно капака, но той се затръшна над мен, ключалките се затвориха и заключиха със скърцане на метал. Тогава в ума ми пламнаха отдавна изречени думи, думите на Лестат: „Едно гладуващо дете е ужасна гледка, а гладуващ вампир е още по-лошо. Ще чуят писъците ѝ чак в Париж.“ Обляното ми в кръв треперещо тяло застина в задушния ковчег. Не спирах да си повтарям, че Арманд ще ме спаси.
Вдигнаха ковчега и чух стържене на ботуши по пода. Люлеех се наляво-надясно, посегнах да се задържа за стените на ковчега и затворих очи. Заповядвах си да не докосвам стените и да не мисля за тясното пространство, в което съм затворен. Ковчегът се наклони, когато го понесоха по стълбите. Смътно долавях виковете на Мадлен, която зовеше Клодия, сякаш очакваше от нея спасение. „Викай Арманд, мислех си, той трябва да се прибере тази нощ.“ Само мисълта колко унизително ще е да закрещя ме накара да остана тих в ковчега.
Но тогава ми хрумна друго: Ами ако той не се върне? Ако в онова имение има ковчег… Тогава се пречупих напълно, изгубих контрол над тялото си и се замятах диво, за да се обърна и да заблъскам с гръб капака. Но не можех, беше твърде тясно. Главата ми се отпусна на дъските, по тялото ми течеше пот.
Вече не чувах виковете на Мадлен. Чувах само тропота на ботушите им и собственото си дишане. Помислих си, че Арманд ще се върне поне на следващата нощ — да, ще се върне и те ще му кажат какво са сторили. Той ще ни открие и ще ни освободи. Ковчегът се залюля. Усетих мирис на вода, почувствах хладината ѝ в задушния ковчег. Но миришеше и на нещо друго — на пръст. Пуснаха рязко ковчега и всичко ме заболя. Започнах да разтривам ръцете си, като се опитвах да не докосвам капака, да не усещам колко е близо, за да не събудя отново паниката.
Мислех си, че ще ме оставят така и ще си тръгнат, но те все още бяха наблизо. Долових непозната миризма, а после застинах, защото установих, че зидат стена. Усещах миризмата на хоросан. Бавно вдигнах ръка и избърсах лицето си. Е, добре, утре вечер ще съм свободен, мислех си, но с всеки миг ковчегът ми се струваше все по-тесен. Арманд ще дойде утре вечер, а дотогава ще си представям, че съм в собствения си ковчег, и ще спя, както винаги.
И все пак в очите ми избиха сълзи и аз неистово започнах да удрям по капака. Главата ми се мяташе наляво-надясно, представях си ужаса на нощите, които ме очакват. За да се откъсна от връхлитащата ме лудост, започнах да мисля за Клодия — представях си как ръцете ѝ ме обгръщат в сумрака на хотела, виждах извивката на бузката ѝ, бавното потрепване на миглите ѝ, копринения допир на устните ѝ. Целият се сковах, а краката ми заритаха по дъските. Бяха приключили с тухлите и чух отдалечаващи се стъпки. Започнах да викам Клодия и да се мятам, докато вратът ми не пламна от болка и не разкървавих с нокти дланите си. Лека-полека, като леден поток, дойде и познатият паралитичен сън. Опитах се да призова Арманд — отчаяно и глупаво усилие. Докато клепачите ми натежаваха и ръцете ми се отпускаха, смътно си давах сметка, че и той спи някъде, в своето убежище. Направих последно усилие да се освободя. Наоколо цареше мрак, ръцете ми безсмислено удряха дървото. Бях много изтощен. После дойде забравата.
Събуди ме някакъв глас. Далечен, но ясно доловим. Изрече името ми два пъти. В първия миг не можах да осъзная къде съм. Бях сънувал някакъв сън, който се изплъзваше, без да остави никакъв спомен, и нещо ужасно, което исках да си отиде. Отворих очи и усетих капака на ковчега над себе си. Слава Богу, осъзнах къде се намирам в същия миг, в който чух гласа на Арманд. Отговорих му и викът ми беше оглушителен в тесния ковчег. С ужас установих, че той ме търси, а аз не знам къде съм и не мога да му кажа. Но после го чух да ми говори, казваше ми да не се страхувам. Чух силен шум, който се повтори. После нещо изскърца, тухлите се срутиха. Няколко паднаха върху капака на ковчега. Арманд ги вдигна една по една и започна да откъртва ключалките.