Капакът изскърца. В очите ми блесна малка пролука, поех си жадно дъх и усетих как по лицето ми избива пот. Капакът се отвори и аз ослепях за миг. Седнах и видях през пръстите си ярката светлина на газена лампа.
— Бързо — каза ми Арманд. — Не вдигай шум.
— Къде отиваме? — попитах, виждах някакъв тухлен проход зад разбитата врата, по който имаше запечатани врати. Веднага си представих ковчези зад тези тухлени стени, ковчези, в които лежат гладни и гниещи вампири. Арманд ме вдигна на крака и пак ми заръча да не вдигам шум. Тръгнахме по прохода. Той спря пред една дървена врата и изгаси лампата. Първо настъпи пълен мрак, но след миг под вратата засия светлина. Той я отвори внимателно, за да не изскърца. Чувах собственото си дишане и се опитвах да го сдържам. Влязохме в нисък проход, който водеше към неговата килия. Докато вървях до Арманд, прозрях една ужасна истина. Той спасяваше само мен. Протегнах ръка да го спра, но той ме дръпна след себе си. Чак когато се озовахме на уличката до театъра, успях да го накарам да се обърне, но той само поклати глава и каза:
— Не мога да я спася!
— Нали не очакваш да си тръгна без нея! Те я държат долу! — Бях ужасѐн. — Арманд, трябва да я спасиш! Нямаш друг избор!
— Защо говориш така? — попита той. — Не разбираш ли, че не мога да я спася. Те ще се изправят срещу мен. Нищо не би ги спряло. Луи, разбери, не мога да я спася. Само ще те изложа на риск. Не бива да се връщаш там.
Отказвах да призная, че е точно така. Разчитах единствено на него. Даже вече не изпитвах страх. Исках само да се върна за Клодия, бях готов дори да умра. Наистина беше съвсем просто, не ставаше дума за кураж. Знаех и че Арманд ще ме последва и няма да се опита да ми попречи.
И се оказах прав. Хукнах обратно по коридора, към стълбището, което водеше към главната зала, и Арманд ме последва. Чувах вампирите горе. Чувах всякакви звуци, от движението по парижките улици. Вампирите се бяха събрали в залата. Когато стигнах до края на стълбите, видях Селесте пред вратата. Държеше една от онези странни маски и само ме гледаше. Не ми се стори притеснена. Всъщност дори беше странно безразлична.
Щях да разбера, ако се беше впуснала към мен или пък беше извикала на другите. Но тя не направи нищо подобно. Отстъпи към залата, обърна се рязко, явно наслаждавайки се на красивото движение на фустите си, и се приближи към кръга от вампири в центъра на залата. Вдигна маската пред лицето си и каза тихо зад нарисувания череп:
— Лестат… твоят приятел Луи е тук. Внимавай, Лестат!
Тя свали маската и отнякъде се чу смях. Вампирите бяха из цялата зала — тъмни фигури, настанени в креслата, или скупчени на групички. Лестат седеше прегърбен в едно кресло и не ме поглеждаше.
Правеше нещо с ръце, но не виждах какво. Вдигна бавно глава и кичури руса коса паднаха над очите му. В погледа му се четеше страх. Той се обърна към Арманд, който тръгна бавно през залата. Всички вампири се отдръпваха от него.
— Добър вечер, мосю — поклони му се Селесте, но той мина покрай нея, без да я погледне, взираше се в Лестат.
— Е, доволен ли си? — попита го.
Сивите очи на Лестат се взираха в него с учудване, устните му се раздвижиха, сякаш за да оформят думи. Очите му се напълниха със сълзи.
— Да… — прошепна накрая, едната му ръка беше скрита под наметалото. Там имаше нещо. Той ме погледна и сълзите се стекоха по страните му.
— Луи, моля те, трябва да ме изслушаш — каза Лестат с дълбок и плътен глас, в който се усещаше някакво непоносимо страдание. — Трябва да се върнеш… — После сведе глава и изкриви лице от срам.
Сантяго се изсмя. Арманд каза тихо на Лестат, че трябва да напусне Париж, защото е прокуден.
Лестат обаче седеше в креслото със затворени очи и разкривено от болка лице. Не приличаше на себе си — това беше страдащ, наранен Лестат. Лестат, какъвто аз не познавах.
— Моля те — повтори той. — Не мога да говоря с теб тук! Няма да ме разбереш! Ще дойдеш ли с мен… само за малко… докато отново дойда на себе си?
— Това е лудост! — отвърнах аз и стиснах главата си с длани. — Къде е тя? Къде е? — Огледах безстрастните им лица с неразгадаеми усмивки. Обърнах се към Лестат и го сграбчих за реверите.
Тогава видях какво държи в ръцете си. Грабнах жълтата рокля и се втренчих в нея — това беше роклята на Клодия. Лестат вдигна ръка към устните си и извърна лице. Чувах тихите му сподавени ридания, докато се взирах невярващо в роклята. Тя беше изцапана със сълзи и кръв, прокарвах пръсти по мокрите следи, сякаш за да ги излича. Помня, че покрай покритите със стенописи стени горяха много свещи. Някаква врата беше отворена и през нея се виждаше дъждът. Пламъците на свещите потрепваха и подскачаха от вятъра, сякаш се отделяха от фитилите. Знаех, че Клодия е отвъд този праг. Свещите започнаха да се движат, защото ги държаха вампирите. Сантяго ми даде знак да мина през вратата, но аз не му обръщах внимание, не обръщах внимание на никого. Знаех, че ако го направя, ще полудея. Те нямаха значение, само Клодия имаше значение. Но къде беше тя? Трябваше да я намеря. Чувах смеха им, но някак отдалеч.