После се затичах. Хората ме гледаха учудени. Как ли съм изглеждал в очите им? Подивяло бледо създание, което се движи бързо като призрак. Когато най-сетне спрях, бях напълно изтощен, вените ми горяха от глад. Мисълта за убийство обаче ме изпълваше с отвращение. Седях на каменните стълби пред една църква, до една от малките странични врати, издълбани в камъка, които се залостват през нощта. Дъждът беше отслабнал, или поне така ми се стори. Улицата беше страховита и тиха, само един мъж мина далеч от мен с черен чадър. Арманд стоеше под дърветата от другата страна. Зад него се виждаше малка горичка с влажна трева, от която се издигаше мъгла.
Успях някак да се успокоя, като мислех единствено за болката в главата и стомаха си и за свитото си гърло. Лека-полека мислите ми се проясниха и аз си дадох сметка за всичко случило се, че съм се отдалечил много от Театъра и че останките на Мадлен и Клодия са още там. Жертви на унищожение, умрели в прегръдките си. Почувствах огромна решителност, бях готов на всичко.
— Не можех да го предотвратя — каза ми тихо Арманд.
Вдигнах очи и видях, че изражението му е изключително тъжно. Извърна се от мен, сякаш осъзна, че е безсмислено да ме убеждава в това. Почувствах огромната му мъка, поражението му. Знаех, че ако в този миг реша да излея целия си гняв върху него, той няма да ми се противопостави. Пак виждах старото отчуждение и пасивност, които сякаш бяха в основата на всичко и които го караха да повтаря: „Не можех да го предотвратя.“
— Напротив, можеше! — отвърнах тихо. — Много добре знаеш, че си могъл. Ти си техният водач! Само ти познаваш границите на мощта си. Те не разбират нищо, не са като теб.
Той все така не ме поглеждаше. Виждах какъв ефект имат върху него думите ми. Изглеждаше изтощен и тъжен.
— Ти имаш влияние върху тях. Те се страхуват от теб! — продължих аз. — Можеше да ги спреш, ако беше пожелал да използваш силата си, дори отвъд границите, които сам си си поставил. Ти сам си решил да не се намесваш. Заради скъпоценната си истина! Много добре те разбирам. В теб виждам отражение на самия себе си!
Той ме погледна в очите, но не каза нищо. Болката, изписана на лицето му, беше ужасна, толкова голяма, че не можеше да я контролира. Той се страхуваше от тази емоция. Аз не се страхувах. Той усещаше моята болка, защото способността му да съпреживява беше по-голяма от моята. Аз не усещах неговата болка, тя не значеше нищо за мен.
— Разбирам те много добре… — продължих. — Знаеш ли кое е в ядрото на моята злина? Пасивността ми. Слабостта, отказът да отхвърля този извратен и глупав морал, тази ужасяваща гордост! Позволих да се превърна в това, което съм, въпреки че знаех, че не бива. Позволих Клодия да бъде превърната във вампир. Стоях и гледах как тя убива Лестат, без да ѝ попреча с нищо. Не си помръднах пръста да я спра. А Мадлен, аз позволих тя да стигне дотам, макар че не биваше да я превръщам в една от нас. Знаех, че не бива! Е, вече няма да бъда пасивно, слабо същество, което се лута от злина на злина и плете мрежата на злото, чиято жертва съм самият аз. Свърши се! Вече знам какво да сторя. И те предупреждавам, заради това, че ме спаси от онзи гроб: Не се връщай отново в „Театъра на вампирите“. Дори не го доближавай.
Не изчаках да ми отговори. Може би дори не е имал подобно намерение. Не зная. Тръгнах си, без да погледна назад. Не знам дали ме е последвал. Не ме интересуваше.
Отидох в гробището на Монмартър. Не знам защо, може би защото не беше далеч от Булеварда на Капуцините. По онова време Монмартьр беше още в околностите на Париж, мрачно и спокойно място, далеч от метрополиса. Докато бродех сред ниските къщи с техните градинки, аз намерих жертва и се наситих, без да усетя удовлетворение. После потърсих в гробището ковчег, където да спя. Извадих останките на мъртвеца с голи ръце и легнах във вонящия гроб. Не мога да кажа, че ми беше приятно, но не това целях. Докато лежах в мрака и вдишвах вонята, далеч от всички смъртни и безсмъртни, аз се отдадох на мъката.
Но не задълго.
Когато на следващата вечер студеното сиво зимно слънце залезе, аз се събудих и сковаността бързо ме напусна, както винаги през зимата. Усещах тварите, които се щураха около мен в ковчега, изплашени от възкръсването ми. Бавно се надигнах под бледата луна, наслаждавайки се на студа, на гладкостта на мраморната плоча, която надигнах, за да изляза от гроба. Докато минавах покрай гробовете, в ума ми се зароди план, в който щях да заложа живота си със свободата на същество, което вече не се страхува от смъртта, което притежава изключителната сила на готовия да умре.
В една зеленчукова градина видях онова, което смътно присъстваше в мислите ми. Малка коса с остро извито острие, наслоено със зелени плевели от последното косене. Веднага го изчистих и прокарах пръст по острието. Чак тогава планът ми се избистри съвсем и аз забързах да осигуря останалото, което щеше да ми е нужно: трябваше да намеря карета и кочияш, който да ми служи няколко дни. Не беше трудно, дадох му много пари и му обещах още. Изнесох сандъка си от хотел „Сен Габриел“ и го вкарах в каретата, а после се снабдих с всичко останало. След това трябваше да изкарам до края на нощта — преструвах се, че пия с моя кочияш и го убедих да ме закара призори до Фонтенбло. Спах в каретата, като му обясних, че деликатното ми здраве не позволява да бъда буден при никакви обстоятелства — за да подчертая важността на думите си, му дадох още една щедра сума само за да не докосва вратата на каретата, докато сам не изляза оттам.