Когато се убедих, че е на мое разположение и е достатъчно пиян, за да не обръща внимание на нищо, освен на юздите, тръгнахме към Фонтенбло. Навлязохме бавно и внимателно в улицата, където беше „Театърът на вампирите“, и зачакахме на известно разстояние от сградата, докато небето започна да просветлява.
Театърът беше затворен и заключен през деня. Когато тръгнах натам, небето вече изсветляваше и знаех, че имам едва петнайсет минути, за да изпълня плана си. В този час вампирите бяха в ковчезите си, а дори някой да беше закъснял да си легне, не би чул какво става навън. Бързо пъхнах няколко летви до залостените врати и дръпнах резетата, които ги затвориха отвън. Един минувач видя какво правя, но продължи по пътя си, вероятно решил, че съм собственик на сградата. Аз не знаех. Опасявах се само, че вътре мога да срещна някой от продавачите на билети, разпоредителите или пък метач, останал да пази вампирите по време на дневния им сън.
Мислех за тази опасност, когато подкарахме каретата по уличката на Арманд. Оставих я там, взех две бурета с керосин и тръгнах към тайната врата.
Отключих лесно, както и предполагах. Щом влязох в коридора, отворих вратата на килията на Арманд и видях, че го няма вътре. Ковчегът му беше изчезнал. Всъщност всичко освен мебелите беше изчезнало. Бързо отворих едното буре и търколих другото по стълбите пред мен. Забързах след него и започнах да обливам откритите греди, дървените врати и килиите с керосин. Той миришеше много силно и лесно можеше да издаде присъствието ми. Спрях на стълбите и се заслушах, но не долових нищо, нямаше и помен от предполагаемите пазачи, както и от самите вампири. Стиснах дръжката на косата и тръгнах бавно нагоре, докато не застанах пред вратата на балната зала. Там нямаше никой и аз започнах да поливам с керосин креслата и драпериите. Спрях пред вратата, зад която бяха убити Мадлен и Клодия. О, как исках да я отворя. Толкова се изкушавах да го сторя, че почти забравих за плана си. Но видях светлината да се процежда през пролуките между дъските и разбрах, че трябва да продължа. Мадлен и Клодия не бяха там. Те бяха мъртви. Пък и какво щях да сторя, ако отворех вратата? Щях да видя останките им, сплъстената златна коса? Нямаше време, нито смисъл да го правя. Хукнах по тъмни коридори, в които не бях влизал, и заливах дървените врати с керосин. Бях сигурен, че вампирите лежат в стаите зад тях. После влязох в салона на театъра. Там беше много студено, от залостения преден вход се процеждаше сивкава светлина, затова аз побързах да облея всичко — огромната кадифена завеса, тапицираните кресла, драпериите към вратите на фоайето. Едното буре се изпразни и аз го захвърлих. Извадих една стъкмена от мен факла и приближих запалена клечка кибрит към напоените с керосин парцали. Запалих креслата и пламъците веднага зализаха тапицерията. Хукнах към сцената и запалих тъмната завеса. След секунди целият театър лумна в огън, стана светло като ден. Конструкцията заскърца и застена, докато огънят се катереше по стените и ближеше огромната арка на авансцената, гипсовите орнаменти на издадените напред ложи. Но нямах време да се възхищавам на гледката, нито да се наслаждавам на миризмата и прашенето. Тръгнах пак към подземието и подпалих едно от канапетата в балната зала, после завесите и всичко останало.
Някой затропа над главата ми — в помещения, които бях пропуснал. После чух отваряне на врата. Но вече е твърде късно, казах си, като стисках косата и факлата. Цялата сграда гореше. Те щяха да умрат. Хукнах по стълбите и чух как някъде далеч нечий писък се издига над прашенето и рева на пламъците. Плъзгах факлата по напоените с керосин летви по тавана и огънят бързо обгръщаше старото дърво, къдреше се под влажния таван. Сигурен бях, че изкрещя Сантяго. Когато стигнах долу, го видях да тича по стълбите зад мен. Димът вече беше много гъст и очите му сълзяха. Той изкрещя задавено: „Проклет да си!“. Аз спрях, присвих очи заради дима и усетих как се наливат със сълзи, но не го изпуснах от поглед нито за миг. Той се опитваше с всички сили да ме настигне, тичаше така бързо, че би бил невидим за смъртните. Щом ме наближи, аз завъртях косата и видях как тя се заби във врата му. Сантяго политна назад и посегна с две ръце към раната. Чуха се писъци, едно бяло, разкривено от ужас лице изникна над Сантяго. Някои от вампирите тичаха по прохода пред мен, който водеше към тайната врата. Аз не помръдвах, стоях и се взирах в Сантяго. Той успя да се изправи въпреки раната. Завъртях косата отново и този път не отворих рана. Просто двете ръце, които посягаха към главата, вече ги нямаше.