Обиколихме света. Първо бяхме в Египет, после в Гърция, Италия, Мала Азия — навсякъде, където пожелаех, накъдето ме водеше жаждата ми за изкуство. Времето беше спряло да тече за нас през тези години. Често изпадах в захлас от нещо съвсем обикновено — от картина в музей, от прозорец на катедрала, от красива статуя — и то задълго.
И все пак през всички тези години изпитвах смътния, но постоянен копнеж да се върна в Ню Орлиънс. Така и не забравих Ню Орлиънс. Когато попаднех на някое тропическо място, където цъфтяха познатите цветя и дървета на Луизиана, аз мислех много за този град и той, моят дом, събуждаше в мен единствения копнеж, на който вече бях способен, извън ненаситната ми жажда за изкуство. От време на време Арманд ме молеше да го заведа там. А аз, тъй като осъзнавах колко малко старания полагам да го зарадвам и често дори не говорех с него и не го забелязвах, реших да изпълня желанието му. Имах чувството, че ако ида там заради него, ще успея да преодолея смътния страх от болката при срещата със спомена за миналото ми нещастие и копнеж. Но все отлагах. Вероятно все пак страхът ми е бил по-голям, отколкото съм си представял. Отидохме в Америка, но живяхме дълго в Ню Йорк. Продължих да отлагам пътуването до Ню Орлиънс. Накрая Арманд ме принуди по друг начин. Каза ми нещо, което беше крил от мен.
Лестат не бе умрял в „Театъра на вампирите“. Смятах, че е мъртъв, и когато попитах Арманд за онези вампири, той винаги ми казваше, че с тях е свършено. Но сега разбрах, че не е така. Лестат напуснал театъра в нощта, когато аз избягах от Арманд и се скрил в гробището на Монмартър. Двама от вампирите, които били превърнати от вампира, превърнал и Лестат, му помогнали да се върне в Ню Орлиънс.
Не мога да ти опиша какво изпитах, когато чух това. Разбира се, Арманд твърдеше, че нарочно ми го е спестил, за да не тръгна след Лестат с желанието да отмъстя и така да си докарам само още болка и скръб. Но всъщност аз нямах такова намерение. В нощта, когато подпалих театъра, изобщо не бях и помислял за Лестат. Мислех за Сантяго и Селесте и за останалите, които бяха унищожили Клодия. Лестат събуждаше у мен чувства, които не исках да споделя с никого, чувства, които исках да забравя, въпреки смъртта на Клодия. И омразата не беше сред тях.
Когато Арманд най-сетне ми призна това, сякаш булото, което ме отделяше от света, изтъня и стана прозрачно, и макар че не се вдигна съвсем, усещах през него Лестат и пожелах да го видя отново. Затова се върнах в Ню Орлиънс.
Беше късна пролет. Още щом излязох от гарата, усетих, че съм се завърнал у дома. Сякаш самият въздух имаше свой собствен аромат, беше ми изумително леко да вървя по топлия паваж, под познатите дъбове и да слушам звуците на нощта.
Разбира се, градът се беше променил. Но аз не роптаех срещу това, бях благодарен за онова, което си беше останало същото. В Гардън Дистрикт, който по мое време се наричаше предградие Сен Мари, открих едно старо имение от онези години. Беше така изолирано от тихата улица, че когато се разхождах под магнолиите на лунната светлина, познавах същата сладост и покой, които си спомнях от старите дни не само из тесните улички на Френския квартал, но и в пустошта на Поант дю Лак. Там цъфтяха орлови нокти и рози, коринтските колони се издигаха към небето; портата извеждаше към сънливи улички и други имения… това беше крепост на изяществото.
Заведох Арманд на Рю Роял. Вървяхме заедно с туристите покрай антикварните магазини и ярко осветените входове на модните ресторанти. С изумление открих къщата, в която живеех заедно с Лестат и Клодия. Фасадата не се беше променила много след ремонта. Двата ѝ френски прозореца още се отваряха към малки балкончета над магазина на долния етаж. Вътре светеха електрически полилеи и аз видях елегантни тапети, модерни по онова време, преди войната. Къщата събуди спомена за Лестат много по-силно, отколкото спомена за Клодия, и аз реших, че със сигурност ще го открия в Ню Орлиънс.
Почувствах и още нещо. Когато Арманд продължи по улицата, ме заля огромна тъга. Но не беше болезнена, нито пък страстна. Беше някак сладка, като аромата на жасмин и рози, идващ от градината зад железните порти. Тази тъга ми донесе леко облекчение и ме задържа дълго там. Тя не ме напусна, дори когато си тръгнах. Сега се чудя какво ли се е родило от тази тъга, какво е събудила тя в мен — нещо по-силно от нея самата. Но нека не избързвам.
Скоро след това видях вампир в Ню Орлиънс — слаб бледолик младеж, който бродеше сам по широкия тротоар на Сейнт Чарлз авеню в ранните предутринни часове. Бях твърдо убеден, че ако Лестат е още в града, този вампир ще знае къде е и дори може да ме заведе при него. Разбира се, той не ме видя. Отдавна се бях научил да съзирам своите в големите градове, без те да могат да ме видят. Арманд се беше срещнал с вампири в Лондон и Рим и бе разбрал, че из целия свят се е разчуло за пожара в „Театъра на вампирите“, а ние вече сме смятани за изгнаници. Това изобщо не ме вълнуваше и аз избягвах подобни срещи. Но ето че започнах да наблюдавам и да следя този вампир в Ню Орлиънс, макар че той често ме водеше единствено до театри и други развлекателни заведения, към които нямах никакъв интерес. Една нощ обаче нещата се промениха.