Отдавна беше минало полунощ, когато станах и тръгнах към верандата. Голямата луна висеше над кипарисите, а през отворените врати се процеждаше светлината на свещите. Дебелите колони и стените на къщата бяха прясно варосани и летният дъжд бе оставил нощта чиста и блестяща от капчици вода. Наведох се към крайната колона на верандата и главата ми докосна нежните филизи на жасмина, който растеше там в постоянна битка с глициниите. Помислих за това, което се простираше пред мен, в света и във времето, и взех решение да мина през него с внимание и почит, като се уча от всяко нещо по пътя си. И сам не бях сигурен какво точно означава това. Разбираш ли какво имам предвид, когато ти казах, че не исках да се втурвам в преживяването, че това, което изпитвах като вампир, беше твърде силно, за да го пропилея?
— Да — отвърна нетърпеливо момчето. — Прилича на това да си влюбен.
Очите на вампира проблеснаха.
— Точно така. То е като любовта — усмихна се той. — Ще ти опиша моето състояние през тази нощ, за да разбереш, че между вампирите има огромна разлика и как успях да възприема различен подход от този на Лестат. Трябва да разбереш, че не го презирах заради това, че не оценява собствения си опит. Просто не можех да разбера как подобни усещания могат да се пропилеят. Но тогава Лестат направи нещо, което ми подсказа начин да започна обучението си.
Той изпитваше необикновено задоволство от богатството на Поант дю Лак. Красотата на китайския порцелан, в който сервираха вечеря на баща му, му доставяше огромно удоволствие. Харесваше допира на кадифените завеси и проследяваше шарките на килимите с пръст. Сега той взе кристална чаша от един китайски скрин и каза:
— Обожавам чаши.
Думите бяха изречени с дяволита наслада, която ме накара да го погледна напрегнато. Определено не го харесвах!
— Искам да ти покажа един номер — продължи той. — Стига и ти да обичаш чаши, разбира се.
Той остави чашата на масата за карти, излезе на балкона при мен и отново заприлича на дебнещо животно, пронизващо с очи мрака отвъд светлините на къщата, взиращо се под извитите клони на дъбовете. Прескочи перилата за секунда и се приземи тихо на земята. После се шмугна в мрака и улови нещо с ръце. Когато застана пред мен с плячката си, ахнах при вида на един плъх.
— Не се дръж като идиот — каза Лестат. — Никога ли не си виждал плъх?
Беше голям полски плъх с дълга опашка, който се мяташе в ръцете му. Лестат го държеше за врата, за да не може да хапе.
— Плъховете могат да са доста хубави — добави той, после задържа плъха над винената чаша, преряза гърлото му и напълни чашата с кръв. Изхвърли мъртвото животно през перилата и вдигна чашата триумфално пред свещта. — Можеш да преживяваш и с плъхове от време на време, така че не ме гледай така. Плъхове, пилета, добитък. Когато пътуваш с кораб, е много по-добре да се храниш с плъхове, ако не искаш да предизвикаш паника на борда и да намерят ковчега ти. Пък и така ще прочистиш кораба от гризачи. — Той отпи от кръвта толкова внимателно, сякаш беше бургундско. Леко се намръщи. — Изстива много бързо.
— Да не искаш да кажеш, че можем да се храним с животни? — попитах.
— Да. — Той изпи цялата чаша и я хвърли небрежно в камината. Загледах се в парчетата. — Нямаш нищо против, нали? — Лестат посочи парчетата стъкло със саркастична усмивка. — Дано да нямаш, защото и без това нищо не можеш да направиш.
— Мога да прогоня теб и баща ти от Поант дю Лак — отвърнах. Мисля, че това беше първото ми избухване.
— И защо ще го правиш? — попита той с престорена тревога. — Още не си научил всичко… нали? — После се разсмя и бавно се разходи из стаята. Прокара пръсти по сатенената повърхност на клавесина. — Свириш ли?