Значи това беше цената? Страхът от промените, непоносими за сетивата? Замислих се какво да му кажа, как да му припомня, че е безсмъртен, че нищо не го задържа в това убежище, че няма от какво да се защитава, че е заобиколен от знаците на неизбежна смърт. Но не му казах нищо такова, знаех, че никога няма да го кажа.
Тишината отново се спусна над нас, като мрачно море, което сирената беше отблъснала за миг. Мухите кацаха по тялото на един плъх, а детето ме гледаше кротко, сякаш очите ми бяха интересни шарени топчета. Малката му ръчичка хвана пръста ми.
Лестат стана и изправи гръб, но само след миг се приведе отново и потъна в стола си.
— Ти няма да останеш с мен — въздъхна той, извърна поглед и потъна в мисли. — Исках да ти кажа толкова много неща. Онази нощ, когато дойдох в Рю Роял, исках само да говоря с теб! — Потрепери силно, затвори очи и гърлото му се сви, сякаш ударът, който му бях нанесъл тогава, го повали едва сега. Взря се с празен поглед пред себе си и облиза устни. Гласът му беше съвсем тих, почти като на смъртен: — Тръгнах към Париж, за да те намеря…
— И какво искаше да ми кажеш? — попитах.
Добре си спомнях дивата му настойчивост в „Театъра на вампирите“. Не бях мислил за това от години. Не, никога не бях мислил за това и се усетих, че сега го правя с огромно нежелание.
Той само ми се усмихна някак извинително. Поклати глава, а в очите му се четеше крайно отчаяние.
Изпитах огромно, неописуемо облекчение.
— Но ти ще останеш, нали! — настоя той.
— Не — отвърнах аз.
— Аз също! — заяви младият вампир от мрака навън. Застана за миг до отворения прозорец и ни погледна.
Лестат вдигна очи към него и бързо ги извърна, долната му устна затрепери.
— Затвори прозореца, затвори го — нареди той и посочи с пръст прозореца. След това се разтърси от ридание, покри устата си с ръка, сведе глава и се разплака.
Младият вампир си отиде. Чувах бързите му стъпки по пътеката и тежкото дрънчене на желязната порта. Останах сам с Лестат, а той плачеше. Мина доста време, преди да се успокои. Аз го гледах и мислех за всичко, което се беше случило между нас. Спомнях си неща, които смятах за забравени. Завладя ме същата огромна тъга, както когато видях старата ни къща на Рю Роял. И все пак не тъгувах за онзи Лестат, за умния, игрив вампир, който живееше там. Тъгувах за нещо друго, за нещо повече от него. Това беше тъга по всичко, което си обичал, познавал и загубил. Изведнъж попаднах в друго време и на друго място, в стая, пълна с жужащи насекоми, с въздух, който мирише на смърт и на пролет. Бях на ръба да разпозная това място, но предусещах ужасната болка, затова се отдръпнах от него и се озовах отново с Лестат.
Изумих се, когато видях моя сълза да капва на лицето на бебето. Заблещука на бузката му, която се изду от усмивката на детето. Избърсах мокрите си страни и се загледах смаян в ръцете си.
— Луи… — каза тихо Лестат. — Как успя да се съхраниш, как издържаш? — Погледна ме и устата му се разкриви в гримаса, лицето му беше мокро от сълзите. — Кажи ми, Луи, помогни ми да разбера! Как успяваш да проумееш всичко това, как издържаш?
По отчаянието в очите му и по дълбокия му глас разбрах, че той също се тласка към нещо много болезнено за него, към място, където не е стъпвал от много време. Изведнъж очите му се замъглиха и станаха някак объркани. Той придърпа халата си, поклати глава и се загледа в огъня. Потрепери целият, после изстена.
— Трябва да вървя, Лестат — казах аз. Бях много изморен, от него и от тази тъга. Копнеех да се потопя в тишината навън, в покоя, с който вече бях свикнал напълно. Станах и осъзнах, че съм понесъл детето със себе си.
Лестат ме погледна с огромни, изпълнени с болка очи.
— Но ще се върнеш, нали… ще дойдеш да ме видиш, нали, Луи?
Извърнах се от него и излязох от къщата, докато той викаше името ми. Щом стигнах на улицата, погледнах назад и го видях на прозореца, сякаш се страхуваше да излезе. Осъзнах, че не е излизал от много, много време и вероятно няма да излезе никога повече.
Върнах се до малката къща, откъдето вампирът беше взел детето, и го оставих на тротоара отпред.
Не след дълго разказах на Арманд, че съм видял Лестат. Може би след месец, не помня точно. Тогава времето нямаше никакво значение за мен, както и сега. Но се оказа, че има голямо значение за Арманд. Той беше изумен защо не съм му казал по-рано.
Вървяхме една нощ из горната част на града, където започва Одюбон парк и по кея нямаше никой. Тревистият склон се спускаше към калния бряг, осеян с по някой и друг плавей и облизван от водите на реката. На другия бряг блещукаха светлините на фабрики — зелени и червени точици в далечината. Озарената от луната река бързаше в коритото си и дори лятната жега се беше вдигнала. Хладен бриз откъм водата разлюляваше мъха, увиснал от разкривения дъб, под който седяхме. Аз късах трева и я опитвах на вкус — беше горчива и странна. Имах чувството, че никога няма да напусна Ню Орлиънс отново. Но пък какво значат подобни мисли, когато ще живееш вечно? Какво значи „отново“, това е чисто човешка дума.