— Не изпита ли никакво желание за отмъщение? — попита ме Арманд. Лежеше до мен на тревата, облегнат на лакът, и ме гледаше.
— Защо? — попитах спокойно. Както често се случваше, и сега ми се искаше да го няма, да бъда сам с тази мощна и хладна река, под сиянието на луната. — Той е получил най-доброто отмъщение. Умира от страх, от неспособност да се промени. Умът му не приема това време. Но неговото състояние с нищо не напомня елегантната и печална смърт, за която ти ми говореше в Париж. Той умира някак тромаво и гротескно, както често умират хората в днешно време… от старост.
— А ти… какво почувства? — настоя той. Бях учуден от този въпрос, отдавна не бяхме разговаряли така. Изведнъж почувствах присъствието му много ясно и отчетливо — спокойно, овладяно същество с права кестенява коса и големи, понякога меланхолични очи, които често виждат единствено собствените му мисли. Тази нощ те бяха озарени от някакъв мътен огън и изглеждаха необикновено.
— Нищо не почувствах — отвърнах.
— Съвсем нищо?
Казах, че не съм, но съвсем ясно си спомних сполетялата ме тъга, сякаш изобщо не беше отминавала, а бе кръжала близо до мен, готова да ме връхлети. Не можех да разкрия това на Арманд. Все пак усещах, че иска да му кажа нещо, жадуваше за отговора ми.
— И той не ти каза нищо, което да разпали старата омраза… — промърмори накрая. Чак сега осъзнах колко притеснен е всъщност.
— Какво има, Арманд? Защо ме разпитваш за това?
Той легна назад и дълго се взира в звездите. Те ми напомняха за нещо съвсем конкретно, за кораба, който бе отвел мен и Клодия в Европа, за нощите в морето, когато имах чувството, че звездите се спускат, за да докоснат вълните.
— Просто си помислих, че може да ти е казал нещо за Париж… — обади се Арманд.
— И какво да ми каже за Париж? Че не е искал Клодия да умре? — попитах аз.
Пак Клодия, името ѝ ми звучеше толкова странно. Клодия нарежда пасианс на масата, която се люлее заедно с кораба, газената лампа проскърцва на куката си, черният илюминатор е пълен със звезди. Клодия е склонила глава, посяга с пръсти към ушите си, за да разпусне кичури от косата си. После вдига очи от пасианса и аз виждам, че всъщност тя няма очи, само празни очни ями.
— Можеш да ми кажеш всичко за Париж, Арманд казах аз. — Вече няма значение.
— Дори ако аз съм бил този, който…
Обърнах се към него, а той не помръдна, все така се взираше в небето. На лицето му обаче беше изписана необичайна болка. Очите му бяха станали огромни.
— Ти ли я уби? Ти ли я затвори в онази дупка? — попитах аз и се усмихнах. — Само не ми казвай, че се измъчваш за това след толкова много години, не и ти.
Той затвори очи, извърна лице и сложи ръка на гърдите си, сякаш го бях ударил.
— Не можеш да ме убедиш, че ти пука за това — казах му аз студено. Загледах се във водата и отново изпитах познатото усещане… че искам да бъда сам. Знаех, че след малко ще стана и ще си тръгна. Освен ако той не си тръгнеше пръв, защото всъщност мястото ми харесваше. Беше тихо и усамотено.
— Ти не се вълнуваш от нищо… — добави той, стана бавно и се обърна към мен. Видях тъмния огън в очите му. — Мислех си, че поне това ще те интересува, че ще изпиташ старата страст, стария гняв, ако видиш Лестат отново. Мислех си, че нещо в теб ще се съживи, когато го видиш… когато се върнеш тук, в този град.
— Че ще се съживя, така ли? — попитах тихо и усетих колко студено прозвучаха думите ми. Сякаш целият бях от метал, а той бе станал съвсем, съвсем крехък, и то от доста време насам.
— Да! — извика Арманд. — Че ще се съживиш!
Изглеждаше напълно объркан. Направи нещо много странно: сведе глава, сякаш признаваше поражението си. Нещо в този жест, нещо в изражението на гладкото му бяло лице ми напомни за някого. Странно, но ми трябваше доста време да си припомня лицето на Клодия с това изражение; Клодия стои до леглото в апартамента в „Сен Габриел“ и ме умолява да превърна Мадлен във вампир. Имаше същото безпомощно, пораженческо изражение, така искрено, че всичко останало беше забравено. След малко Арманд, също като Клодия, се съвзе, намери отнякъде сили и каза тихо: