— Ще… ще умра ли? — прошепна момчето и бавно вдигна поглед, устата му беше влажна и отпусната. — Ще умра ли? — изстена пак то, горната му устна трепереше.
— Не зная — каза вампирът с усмивка. Момчето понечи да каже нещо, но ръката му се плъзна по масата и той падна върху нея, сякаш загуби съзнание.
Когато отвори очи, видя слънцето. То озаряваше прашния гол прозорец и топлеше лицето и ръката му. Остана известно време така, с долепена към масата буза, после се изправи с огромно усилие, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Притисна ръка към раната на врата си. Докосна неволно металния капак на касетофона и извика от болка, защото беше горещ. После стана и с тромави несигурни крачки успя да стигне до белия умивалник.
Завъртя кранчето, наплиска лицето си със студена вода и се избърса с мръсната кърпа, която висеше на гвоздей на стената. Вече дишаше по-равномерно. Изправи се и се погледна в огледалото, а после погледна и часовника си. Той като че ли успя да го върне по-лесно към живота, отколкото слънцето или студената вода.
Момчето бързо обиколи стаята и коридора, но не откри никого. Седна в креслото и извади от джоба си малък бял бележник и химикалка. Сложи ги на масата и включи касетофона. Лентата бързо се превъртя и той я спря. Облегна се назад и заслуша гласа на вампира, като на няколко пъти спираше лентата, за да чуе отново част от разказа. Лицето му се проясни, когато гласът каза с равен тон: „Беше много топла вечер и още щом забелязах младежа на Сейнт Чарлз авеню, разбрах, че се е запътил нанякъде…“
Бързо си записа в бележника: „Лестат… близо до Сейнт Чарлз авеню. Стара порутена къща… беден квартал. Ръждясали перила.“
Прибра бележника в джоба си, сложи касетите и касетофона в куфарчето си и забърза по дългия коридор. Слезе по стълбището към улицата, колата му беше паркирана зад ъгъла.