Отвърнах му нещо като: „Не го докосвай“, а той ми се изсмя.
— Ще го докосвам, ако искам! Ти например още не знаеш всички начини, по които можеш да умреш. А да умреш сега ще е голямо нещастие, нали?
— Сигурно има и други, които да ме научат на тези неща — предположих аз. — Ти със сигурност не си единственият вампир! Ами баща ти, той сигурно е на седемдесет. Не вярвам да си вампир от доста време, така че някой сигурно те е обучил…
— И ти смяташ, че можеш да намериш другите вампири сам? Те могат да забележат приближаването ти, приятелю, но ти няма да ги видиш. Не мисля, че имаш особен избор на този етап. Аз съм ти учител и ти се нуждаеш от мен — няма какво да сториш. И двамата има за кого да се грижим. Баща ми се нуждае от лекар, ти имаш майка и сестра. Не се поддавай на смъртното желание да им разкриеш, че си вампир. Просто се грижи за тях и за баща ми, което означава, че утре вечер трябва да убиеш бързо и после да се захванеш с делата на плантацията. А сега е време да си лягаме. Ще спим в една стая, това ще намали значително риска.
— Не, намери си друга спалня — възразих аз. — Нямам намерение да деля една стая с теб.
Лестат побесня.
— Не прави глупости, Луи. Предупреждавам те. Няма как да се защитиш, когато слънцето изгрее. По никакъв начин. Отделни стаи означават да осигурим двойна защита. Двойни предпазни мерки и два пъти по-голяма вероятност да ни открият. — Той започна да изброява опасностите, за да ме уплаши и да му се подчиня, но аз не се поддадох. Наблюдавах го внимателно, но не го слушах. Изглеждаше ми глупав и слаб, като направен от сухи вейки, с тънък, заядлив глас.
— Ще спя сам — отсякох и нежно покрих с ръка свещите една по една.
— Почти сутрин е! — настоя той.
— Тогава се заключи — отвърнах аз, взех ковчега си и го понесох надолу по тухленото стълбище. Чух щракането на ключалките на френските врати горе и дърпането на завесите. Небето беше бледо, но звездите още блещукаха. Бризът откъм реката донесе отново лек дъждец, който напръска каменните плочи. Отворих вратата към параклиса на брат си, като разбутах розите и бодлите, които почти го бяха запечатали, и поставих ковчега на каменния под, пред молитвения стол. Почти можех да си представя образите на светците по стените. „Пол — обърнах се мислено към брат си, — за първи път в живота си не изпитвам нищо към теб, не чувствам нищо във връзка със смъртта ти. Безчувствен за първи път, аз изпитвам всичко към теб, изпитвам съжаление за загубата ти, каквото досега не съм познавал.“
— Разбираш ли — каза вампирът на момчето, — в този момент за първи път бях напълно и изцяло вампир. Затворих дървените капаци на малките прозорци с решетки и залостих вратата. После се покатерих в ковчега, тапициран със сатен, който проблясваше едва забележимо в мрака, и се затворих в него. Ето как станах вампир.
— И така сте се озовали с друг вампир, когото мразите — завърши момчето след кратка пауза.
— Но трябваше да остана с него — продължи вампирът. — Както ти казах, той имаше надмощие над мен. Беше ми намекнал, че има много неща, които не знам, а трябва да знам, и само той може да ми ги каже. Всъщност основното, на което ме научи, можех да открия и сам. Как можем да пътуваме, например с кораб, като пренасяме ковчезите си под предлог, че съхраняват останките на близки хора, които трябва да бъдат погребани другаде. Как никой не би посмял да отвори такъв ковчег и как можем да ставаме нощем, за да прочистваме кораба от плъхове — такива неща. Показа ми магазините и търговците, които познаваше и които ни приемаха, за да ни облекат по най-изисканата парижка мода, и финансовите агенти, които бяха склонни да се срещат с нас по ресторанти и кабарета. По отношение на тези ежедневни дреболии Лестат беше добър учител. Не мога да кажа какъв е бил приживе и не ме интересува, но по всичко личеше, че е бил от същата прослойка като мен, което не означаваше нищо, освен че правеше живота ни много по-безпроблемен. Имаше безупречен вкус, макар че моята библиотека за него беше „купчина прах“, и често се вбесяваше, като ме видеше да чета книга или да записвам някакви наблюдения в дневника си.
— Това са глупости за смъртни — казваше той и в същото време изхарчи доста от парите ми, за да обзаведе Поант дю Лак толкова великолепно, че дори аз, който не се интересувах особено от пари, се изумих. Харчеше много и за да забавлява посетителите на Поант дю Лак — онези злочести пътници, които идваха по крайречния път на коне или с каляски и молеха за подслон през нощта, като показваха препоръки от други плантатори или чиновници от Ню Орлиънс. Към тях Лестат беше толкова внимателен и любезен, че това облекчаваше дори мен, който иначе бях принуден да седя с него и да търпя покварата му.