— Но той не нараняваше тези мъже, нали? — попита момчето.
— Напротив, често правеше точно това. Но ще ти разкрия една малка тайна, ако разрешиш. Тя се отнася не само за вампирите, но и за генералите, войниците и кралете. Повечето от нас по-скоро биха предпочели да видят как някой умира, отколкото да станат обект на грубост. Странно е… да. Но е напълно вярно, уверявам те. Знаех, че Лестат ловува смъртни всяка нощ. Но не бих търпял да се отнася грозно и непристойно с моето семейство, с моите гости или роби. Той не го правеше. Изглежда се наслаждаваше особено много на посетителите. Но казваше, че не трябва да жалим средства за семействата си. Обграждаше баща си с лукс в абсурдни размери. Старият слепец трябваше непрекъснато да слуша колко изискани и скъпи са завивките на леглото му и робите му и какви вносни драперии са били прикачени на балдахина му, какви френски и испански вина има в избата и колко много продукция произвежда плантацията дори в лоша година, когато на брега се говори за изоставяне на индиговото производство за сметка на захарното. В други моменти обаче, той тормозеше стареца, както вече споменах. Обземаше го такъв гняв, че баща му започваше да хленчи като дете.
— Не се ли грижа за теб повече от царски! — крещеше му Лестат. — Не ти ли осигурявам всичко, което искаш! Спри да цивриш, че искаш да ходиш на църква или при старите си приятели! Това са глупости. Старите ти приятели са мъртви. Защо и ти не умреш и не ме оставиш на мира!
Тогава старецът проплакваше, че всичкият този лукс означава толкова малко на неговата възраст. Че би бил доволен да остане в малката си ферма завинаги. По-късно често ми се искаше да го попитам къде е тази ферма, откъде са дошли в Луизиана, за да намеря някаква следа към вампира, превърнал Лестат. Но не посмях да повдигна този въпрос, за да не го разстроя и да не разгневя Лестат. Тези пристъпи се редуваха с периоди на почти угодническа любезност, когато той носеше на баща си вечеря на поднос и го хранеше търпеливо, като му говореше за времето и за новините от Ню Орлиънс, както и за заниманията на майка ми и сестра ми. Беше очевидно, че между бащата и сина зее огромна пропаст, в образованието и обноските, но как се беше стигнало дотам, не можех да си представя. Успях доста да се дистанцирам от всичко това.
Както казах, съвместното ни съществуване не беше невъзможно. Зад подигравателната усмивка на Лестат винаги се криеше обещание, че знае велики или ужасни неща, че е в общение с такива измерения на мрака, които дори не мога да си представя. Той все ме омаловажаваше и нападаше заради любовта ми към сетивата, заради неохотата ми да убивам и опустошителния ефект, който убийството оказваше върху мен. Смя се оглушително, когато открих, че мога да виждам отражението си в огледало и че кръстовете не ме плашат. Измъчваше ме с мълчание, когато го разпитвах за Бог и за Дявола.
— Бих искал да срещна Дявола някоя нощ — каза ми веднъж със зла усмивка. — Ще го преследвам оттук до Пасифика. Аз съм Дяволът. — И когато видя, че думите му ме потресоха, се преви от смях. В отвращението си към него аз започнах да го пренебрегвам и подозирам, и все пак го изучавах с хладен интерес. Понякога се усещах, че се взирам в китките му, от които бях получил вампирския си живот, и изпадах в такава неподвижност, сякаш умът напускаше тялото ми или пък тялото ми се сливаше с ума. Тогава той се усещаше и ме зяпваше безочливо, с такова безразличие към онова, което копнея да узная, че дори се пресягаше и грубо ме разтърсваше. Понасях това с равнодушие, непознато за мен в живота ми на смъртен, и започнах да разбирам тази част от вампирската природа: това, че можех да стоя у дома, в Поант дю Лак, и да мисля часове наред за смъртния живот на брат ми, да го виждам мимолетен и обграден от бездънна тъмнина, да разбирам напразната и безчувствена пагубна страст, с която бях оплаквал загубата му и се бях нахвърлял над другите смъртни като побесняло животно. Тогава бях объркан като танцьор, попаднал в гъста мъгла. А сега, сега с тази странна вампирска същност, изпитвах всеобхватна тъга. Но не потъвах в нея. Не, това щеше да е най-ужасното нещо. Аз наблюдавах всички смъртни, които познавах, и смятах живота за скъпоценен, осъждах безплодната вина и страст, които го оставяха да се изплъзне като пясък между пръстите. Едва сега, като вампир, започнах да опознавам сестра си, като ѝ забраних да се занимава с плантацията за сметка на градския живот, от който толкова се нуждаеше, за да се наслади на младостта и красотата си и да се омъжи, а не да вехне по загубения ни брат или моето оттегляне, или да се превърне в бавачка на майка ни. Осигурявах им всичко, от което се нуждаеха, обръщах незабавно внимание и на най-тривиалната им молба. Сестра ми се смееше на промените в мен, когато се срещахме само нощем и аз я извеждах от апартамента ни по тесните дървени улици, за да се разходим по обградения с дървета бряг на лунна светлина. Вдъхвахме аромата на цъфналите портокалови дръвчета, наслаждавахме се на топлината, обсъждахме с часове най-съкровените ѝ мисли и мечти, онези малки фантазии, които не смееше да сподели с друг и които ми прошепваше, докато седяхме сами в полутъмния салон. Виждах я сладка и ясна пред себе си, блещукащо, скъпоценно създание, което скоро ще остарее и ще умре, ще загуби тези моменти, които в своята реалност напразно ни обещаваха… безсмъртие. Сякаш то беше наше рождено право, чието значение не можехме да разберем до онзи преломен момент в живота, когато пред нас се простират толкова години, колкото има и зад гърба ни. Когато трябва да вкусим от всеки миг, всеки миг.