Именно моята дистанцираност правеше това възможно, върховната самота, с която ние с Лестат се движехме през света на смъртните. Всички материални тревоги прелитаха край нас. Трябва да ти обясня практическата страна на всичко това.
Лестат винаги знаеше как да открадне от жертвите си, избирани заради луксозна рокля или други обещаващи знаци на екстравагантност. Но големият проблем за убежището и тайната беше ужасна борба за него. Подозирах, че зад лустрото му на джентълмен той е болезнено невеж и по най-простите финансови въпроси. Аз обаче не бях. Той можеше да се сдобие с пари в брой по всяко време, а аз можех да ги инвестирам. Ако не претърсваше джобовете на мъртъвците в алеите, той беше на игралната маса в най-богатите казина в града, като използваше вампирската си чувствителност, за да заграбва злато, долари и имущество от младите плантаторски синове, които смятаха приятелството му за измамно, а чара му за съблазняващ. Но това не му даваше живота, за който копнееше, и той ме беше въвел в свръхестествения свят, за да разполага с инвеститор и мениджър. Тези мои умения в живота ми на смъртен бяха станали най-ценното нещо и в живота след смъртта.
Но нека ти опиша Ню Орлиънс, какъвто беше тогава, и какъвто щеше да стане, за да разбереш колко простичко живеехме. В Америка нямаше друг такъв град. Ню Орлиънс беше пълен не само с французи и испанци от всички прослойки, които формираха част от необичайната му аристокрация, но по-късно и с всякакви имигранти, най-вече ирландци и германци. Имаше не само чернокожи роби, все още нехомогенни и фантастични в племенните си дрехи и обичаи, но и разрастваща се класа на свободни цветнокожи. Онези великолепни хора с нашата кръв, смесена с кръвта от островите, които създаваха чудесната и уникална каста на занаятчии, художници, поети и всепризната женска красота. Имаше и индианци, които изпълваха пристана в летните дни и продаваха билки и ръчно изработени стоки. А между всички тези прослойки, из тази смесица от езици и цветове, постоянно сновяха хората от пристанището, моряците на корабите, които идваха на огромни вълни, за да похарчат парите си в кабаретата, да купуват красиви жени за една нощ — светли или тъмни, да пируват с най-добрите испански и френски ястия и питиета от цял свят. Към тях, години след моята трансформация, се присъединиха и американците, които изградиха този град край реката, нагоре от стария Френски квартал, с великолепните къщи в гръцки стил, които искряха на лунната светлина като храмове. И, разбира се, плантаторите, вездесъщите плантатори, които идваха в града със семействата си в лъскави возила, за да купуват вечерни рокли, сребро и скъпоценности, да се тълпят по тесните улици по пътя си към старата френска опера и театъра, и катедралата „Сейнт Луис“, от чиито отворени врати над тълпата на Плас д’Арм в неделя долитаха песнопенията на тържествената меса. Химните се издигаха над шума и препирните от френския пазар, над призрачния дрейф на корабите по придошлите води на Мисисипи, които преливаха над нивото на самия Ню Орлиънс така, сякаш корабите се носеха на фона на небето.
Такъв беше Ню Орлиънс — магично и великолепно място за живеене. Място, в което един вампир, облечен богато и преминаващ грациозно през басейните от светлина на газовите фенери, можеше да привлече не повече внимание от стотиците други екзотични създания — ако изобщо го забележеха и някой спреше, за да прошепне зад ветрилото си: „Този мъж… колко е блед, как блести… как се движи. Това е неестествено!“. Град, в който един вампир може да изчезне, преди думите да са се откъснали от устните, в някоя от алеите, където може да вижда като котка, в мрачните барове, в които моряците спят по масите, в големите хотелски стаи с високи тавани, където може да седи самотна фигура, с положени на бродирана възглавничка и завити с дантелена покривка крака, с глава, сведена към мътната светлина на една-единствена свещ. Фигура, която не би видяла голямата сянка, преминаваща по гипсовите цветя на тавана, никога не би забелязала издължените бели пръсти, които се пресягат да угасят немощния пламък.