— Точно така е — увери го вампирът. — Всъщност не ме учудва чак толкова. Просто забравям за това от време на време. Но нека продължа…
— Моля.
— Говорех за плантациите. Те имат много общо с това, че станах вампир. Но ще стигнем и дотам. Животът ни беше едновременно разкошен и примитивен. Смятахме това за изключително привлекателно. Живеехме много по-добре, отколкото бихме живели във Франция. Вероятно само така ни се струваше, заради безкрайната шир на Луизиана, но то е същото, нали? Помня с колко вносни мебели беше претъпкана къщата. — Вампирът се усмихна. — Имаше дори клавесин; беше прекрасен. Сестра ми свиреше. През летните вечери сядаше пред клавесина, с гръб към френските прозорци. Още си спомням бързата и фина музика и гледката на блатото зад нея — окичените с мъх кипариси на фона на небето. Помня и звуците на блатото, хорът на тварите, крясъците на птиците. Обичахме всичко това. То правеше мебелите от палисандрово дърво да изглеждат още по-скъпоценни, възприемахме музиката като нещо още по-нежно и желано. А когато глицинията пробиваше през капаците на таванските прозорци и филизчетата ѝ плъзваха по варосаната стена поне веднъж годишно… Да, обичахме всичко това. С изключение на брат ми. Всъщност не си спомням да се е оплаквал от нещо, но знаех как се чувства. Тогава умря баща ни и аз станах глава на семейството. Трябваше постоянно да защитавам брат си от майка си и сестра си. Те все искаха да го водят на гости, на приеми в Ню Орлиънс, а той мразеше тези неща. Мисля, че спря да ходи по такива места още дванайсетгодишен. Интересуваше се само от своя молитвеник и от книгата с житията на светците, подвързана с кожа.
Накрая му построих нещо като малък параклис далеч от къщата и той стоеше там по цял ден, а понякога дори и вечерите. Каква ирония, нали? Той беше толкова различен от нас, толкова различен от всички, а аз бях съвсем обикновен! Не се отличавах с нищо необичайно. — Вампирът се усмихна. — Понякога вечер отивах при него. Намирах го в градината до параклиса — седеше напълно неподвижен на една каменна пейка, а аз му споделях грижите си, разказвах му за проблемите с робите, че не вярвам на надзирателя, говорех за времето, за брокерите… За всички проблеми, които бяха самата тъкан на моето съществуване. А той ме слушаше, правеше по някой и друг коментар, винаги със съчувствие, и аз си тръгвах с ясното усещане, че е разрешил всички проблеми вместо мен. Не бях способен да му откажа нищо и му се бях заклел, че колкото и да ме боли да се разделя с него, когато настъпи моментът, той ще стане свещеник. Разбира се, сгреших. — Замълча. За миг момчето само се взираше в него, после вампирът продължи, сякаш откъсвайки се от дълбок размисъл. Обърка се, като че не можеше да намери точните думи.
— Значи не е искал да стане свещеник? — попита момчето.
Вампирът го изгледа, сякаш не разбираше въпроса му, после каза:
— Не, имах предвид, че аз самият сгреших, като не му отказвах нищо. — Измести поглед към отсрещната стена и се вгледа в стъклото на прозореца. — Той започна да получава видения.
— Истински видения? — учуди се момчето, но вампирът пак се поколеба, сякаш мислеше за нещо друго.
— Не, не мисля — отговори той. — Случи се, когато беше на петнайсет. Тогава беше много красив. Имаше невероятно гладка кожа и големи сини очи. Беше яко момче, не слаб като мен сега, пък и тогава… но очите му… имах чувството, че като го погледна в очите, сякаш заставам на ръба на света… на брулен от вятъра океански бряг, където се чува само приглушеният рев на вълните. — Все още се взираше в стъклото на прозореца. — Е, той започна да получава видения. Първо само намекваше за тях и спря да се храни. Заживя в параклиса. Независим кога отидех да го видя, винаги го заварвах коленичил на голите каменни плочи пред олтара. А самият параклис беше много занемарен. Брат ми спря да сменя свещите и покривките на олтара, дори не помиташе листата. Една нощ сериозно се притесних. Стоях под покритата с рози арка и го гледах цял час — той не помръдна, стоеше на колене и нито за миг не свали ръцете си. Беше ги изпънал във формата на кръст. Всички роби го смятаха за луд. — Вампирът повдигна вежди учудено. — А аз бях сигурен, че той е просто… твърде ревностен. Смятах, че просто е стигнал твърде далеч в любовта си към Бог. После той ми каза за виденията. Свети Доминик и Светата Дева дошли при него в параклиса. Казали му, че трябва да продаде цялото ни имущество в Луизиана, всичко, което притежаваме, и да използва парите, за да служи на Бог във Франция. Щял да стане голям религиозен водач и да върне страната към предишната пламенна вяра, да се пребори с атеизма и Революцията. Разбира се, той самият не притежаваше никакви пари. Аз трябваше да продам плантацията и къщите ни в Ню Орлиънс и да му дам парите.