— Кажи на сестрите си да се приберат — прошепнах ѝ аз. — Нося ти вест за брат ти. Хайде, кажи им. — Тя остана неподвижна за миг и после се опита да ме види по-добре в мрака. — Нямам много време — настоях аз. — За нищо на света няма да те нараня. — И тя се подчини.
Каза на сестрите си, че навън няма нищо и да затворят вратата. Те я послушаха с готовност, както хората слушат своя водач в мигове на отчаяние. Тогава аз пристъпих към светлината, хвърляна от свещника на Бабет. Очите на момчето се разшириха, то сложи ръка на устните си и попита:
— Нима я погледнахте… както погледнахте мен?
— Задаваш въпроса с такава невинност — отбеляза вампирът. — Да, вероятно така съм я погледнал. Само че на светлината на свещ не изглеждам чак толкова неестествен. Не се опитах обаче да се преструвам на човешко същество.
— Нямам много време — казах ѝ аз, — но трябва да ти съобщя нещо много важно. Брат ти се би много храбро на дуела и победи, но това не е всичко… Той все пак умря. Смъртта го издебна подмолно, като среднощен крадец, за когото нито добротата, нито смелостта имат значение. Но аз дойдох да ти кажа и друго. Ти можеш да управляваш плантацията и да я спасиш. От теб се иска само да не се оставиш да те разубедят. Трябва да заемеш мястото на брат си въпреки всякакви протести, приказки или упреци, съвети за порядъчност и здрав разум. Не бива да слушаш никого. Тази земя е същата, каквато е била и вчера, когато брат ти беше жив. Нищо не се е променило. Просто трябва да заемеш мястото му. Ако не го направиш, земята и семейството ти са загубени. Вие ще се превърнете в пет бедни жени, които трябва да преживяват с малка част от онова, което ти би могла да осигуриш. Научи каквото ти е нужно. Не се спирай пред нищо, докато не намериш отговорите. Нека моето посещение сега ти вдъхва кураж. Трябва да хванеш юздите на собствения си живот. Брат ти е мъртъв.
Видях, че е разбрала всяка моя дума. Сигурно щеше да ме разпитва, ако имаше време, но тя вярваше на думите ми, че не разполагам с такова. След това аз впрегнах всичките си умения, за да изчезна така бързо, сякаш се разтапям във въздуха. От градината видях лицето ѝ на верандата — под сиянието на свещите. Видях, че ме търси с поглед в тъмното и се обръща на всички страни. После се прекръсти и влезе при сестрите си.
Вампирът се усмихна.
— По крайбрежието не се чуха никакви слухове за привидението, което се е явило на Бабет Френие. Но след като мина бдението над мъртвия и хората започнаха да говорят за горките изоставени сестри, Бабет скандализира цялата околност, защото реши сама да управлява плантацията. Тя успя да осигури огромна зестра за по-малката си сестра и дори се омъжи след години. А ние с Лестат вече почти не си говорехме.
— Той продължи ли да живее в Поант дю Лак?
— Да. Още не бях сигурен дали ми е казал всичко, което трябва да знам. Пък и постоянно трябваше да се преструваме. Аз например не присъствах на сватбата на сестра си, защото имах „маларийна треска“, която май ме повтори и в сутринта, когато погребаха майка ми. Междувременно всяка вечер с Лестат сядахме на масата със стареца и тропахме шумно с приборите, когато той настояваше да изядем всичко в чиниите си и да не изпиваме виното твърде бързо. Аз страдах от хиляди пристъпи на главоболие, затова приемах сестра си в затъмнената си спалня, завит до брадичката. Умолявах нея и съпруга ѝ да не палят много свещи, защото очите ме болят, докато им поверявах огромни суми пари, за да ги инвестират. За щастие съпругът ѝ беше пълен идиот; безобиден, но все пак идиот, резултат от четири поколения бракове между първи братовчеди.
Въпреки че успявахме да заблудим близките си, започнаха проблеми със слугите. Те станаха подозрителни; пък и, както вече казах, Лестат убиваше на поразия. Постоянно се говореше за мистериозни смъртни случаи в нашата част от брега. Но мълвата тръгна заради това, което робите бяха видели в нас самите. Една вечер подслушах разговора им, скрит до техните колиби.
Нека първо ти обясня що за хора бяха тези роби. Годината беше едва хиляда седемстотин деветдесет и пета. С Лестат живяхме четири години в относително спокойствие. Аз инвестирах парите, с които той се сдобиваше, купувах земя, апартаменти и къщи в Ню Орлиънс, които отдавах под наем. Самата плантация не носеше големи приходи, за нас тя беше по-скоро прикритие, отколкото инвестиция. Казвам за „нас“. Но не беше така. Никога не приписах нищо на Лестат и всъщност от юридическа гледна точка аз бях още жив. Но през хиляда седемстотин деветдесет и пета робите не бяха като тези, които познаваш от филмите и романите за Юга. Те не бяха облечени в дрипи чернокожи, които говорят английски на диалект. Бяха си африканци. Островитяни. Някои идваха от Санто Доминго. Бяха много черни и напълно чужди на нашата култура. Говореха на африканските си езици и на френски жаргон. Пееха само африкански песни, които караха самите полета да изглеждат някак странни и екзотични и ме плашеха, докато бях жив. Тези роби бяха суеверни и криеха свои собствени тайни и традиции. Иначе казано, африканското в тях беше още живо. Робството беше тяхното проклятие; но те все още не бяха лишени от изконната си същност. Търпяха християнството и простите дрехи, налагани им от френските католически закони, но вечер превръщаха евтините си одежди в пленителни костюми, правеха си украшения от животински кости и парченца метал, които лъскаха така, че да приличат на злато. Техните колиби в Поант дю Лак бяха като чужда страна — по мръкнало те се превръщаха в частица от Африка, в която и най-хладнокръвният надзирател не смееше да навлезе. За вампирите, разбира се, това не важеше.