— Няма да свириш, докато той умира — казах му.
— Така ли! — изкрещя той. — Ще думкам на барабан, ако искам. — Грабна един сребърен поднос от страничната масичка и заудря по него с лъжица.
Казах му да спре, иначе аз ще го принудя. В следващия миг и двамата притихнахме, защото чухме, че старецът ме вика. Каза ми, че иска да говори с Лестат, преди да умре. Казах на Лестат да иде при него.
— Защо аз? — изкрещя той. — Не се ли грижих за него през всичките тези години. Не беше ли достатъчно? — А после извади от джоба си една пила за нокти, седна в долния край на леглото на стареца и започна да пили дългите си нокти.
Трябва да отбележа, че нито за миг не забравях за робите в къщата. Те гледаха и слушаха. Почти се надявах старецът да умре скоро. И преди си бях имал работа с подозрителни роби, но никога в такъв мащаб. Веднага повиках Даниел, един роб, когото бях назначил за надзирател и дори му бях дал къщата на надзирателя. Докато го чаках, чух, че старецът говори на Лестат, който седеше с кръстосани крака и извил вежди, си пилеше ноктите, изцяло погълнат от заниманието си.
— Става дума за училището — казваше старецът. — Да, зная, че помниш… какво бих могъл да ти кажа… — изстена той.
— По-добре казвай, каквото имаш да казваш, защото скоро ще умреш — отвърна му Лестат. Старецът изстена ужасѐн и може би аз също неволно изпъшках. Ненавиждах Лестат. Вече мислех да го измъкна от стаята.
— Но ти знаеш това, нали? Дори глупак като теб би разбрал — каза Лестат.
— Никога няма да ми простиш, нали? Дори след като умра — прошепна старецът.
— Не знам за какво говориш! — обяви Лестат.
Търпението ми към него вече се изчерпваше, а старецът ставаше все по-развълнуван. Молеше Лестат да го изслуша и да го разбере. Сцената ме накара да потръпна. В това време дойде Даниел и още щом го видях, аз разбрах, че всичко в Поант дю Лак е изгубено. Трябваше да бъда по-внимателен и да забележа признаците по-рано. Сега той ме гледаше с безизразни очи. За него аз бях чудовище.
— Бащата на мосю Лестат е много болен. Отива си — казах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на изражението му. — Тази нощ искам пълна тишина; робите да останат в колибите си. Лекарят идва насам.
Той ме изгледа така, сякаш ме смяташе за лъжец. После извърна очи към вратата на спалнята на стареца. Лицето му претърпя такава промяна, че аз веднага станах и погледнах в стаята. Лестат се беше отпуснал до леглото, облегнат на колоната. Пилеше яростно ноктите си и кривеше лице така, че вампирските му зъби стърчаха навън.
Вампирът замълча, раменете му се разтресоха от безмълвен смях. Погледна към момчето и то сведе срамежливо очи към масата, защото се беше втренчило в устата на вампира. Беше видяло, че устните му са по-различни от плътта на кожата, копринени и деликатни като на всеки човек, само че мъртвешки бледи. Беше зърнал и белите зъби. Само че вампирът се усмихваше така, че те не се показваха изцяло. Момчето дори не се беше сетило за вампирските зъби досега.
— Можеш да си представиш какво означаваше това — каза вампирът. — Трябваше да го убия.
— Какво? — възкликна момчето.
— Трябваше да го убия.
Той хукна да бяга и щеше да вдигне всички на крак. Може би имаше и друг начин да се справя със ситуацията, но нямах никакво време. Затова хукнах след него и го хванах. Но щом осъзнах, че съм на път да извърша нещо, което не съм правил от четири години, аз спрях. Това беше човек. Даниел дори държеше един костен нож, за да се защити. Лесно му го отнех и го забих право в сърцето му. Щом видях кръвта и усетих аромата ѝ, аз направо полудях. Сигурно съм започнал да вия, но не понечих да пия, не можех. Спомням си, че после видях образа на Лестат в огледалото над страничната маса.
— Защо го направи? — попита ме той. Обърнах се към него, решен да не показвам слабост.
Старецът вече бил в делириум, обясни той, не можел да разбере бълнуванията му.
— Слугите, те знаят за нас… трябва да идеш до колибите, за да видиш какво се готви — успях да кажа. — Аз ще се погрижа за стареца.