— Убий го — рече Лестат.
— Ти полудя ли! — изумих се. — Та той е твой баща!
— Знам, че ми е баща! — отвърна Лестат. — Затова ти трябва да го убиеш. Аз не мога! Ако можех, щях да го направя много отдавна, проклет да е! — Той стисна длани и добави: — Трябва да се махаме оттук. Виж какво направи. Няма време за губене. Жена му ще дойде да вие тук след минути… или пък ще изпрати някой още по-лош.
Вампирът въздъхна:
— Това беше самата истина. Лестат беше прав. Чувах как слугите се събират около къщата на Даниел и го чакат. Той беше достатъчно смел да влезе в дома на демоните съвсем сам. Когато не се върна, слугите изпаднаха в паника, струпа се цяла тълпа. Казах на Лестат да ги успокои, да използва цялата си власт и сила на бял господар, но да не всява ужас сред тях. После отидох в спалнята и затворих вратата. Тогава ме сполетя поредният шок в тази ужасна нощ. Никога не бях виждал бащата на Лестат в такова състояние.
Той беше седнал в леглото, наведен напред и говореше на Лестат. Умоляваше го да му отговори, казваше му, че разбира огорчението му по-добре от самия него. Но той вече беше жив труп. Тялото му бе задвижвано единствено от невероятната му воля; очите му обаче вече бяха потънали в черепа, устните трепереха и разкриваха в ужасяваща гримаса жълтите му зъби. Седнах в долния край на леглото и му подадох ръка, разкъсван от мъка. Не мога да ти опиша колко ме потресе видът му. Защото аз убивах бързо и неусетно, жертвата ми изглеждаше като заспала, а старецът гниеше бавно, тялото му отказваше да се предаде пред вампира време, което беше изсмукало годините от него.
— Лестат — каза той. — Моля те, поне веднъж не бъди лош с мен. Поне веднъж бъди момчето, което беше преди. Моят син. — Той повтаряше отново и отново: „Моят син, моят син.“ А после каза нещо, което не можах да чуя добре — нещо за унищожена невинност. Но виждах, че старецът не бълнува, както си мислеше Лестат, а е в състояние на някаква ужасяваща яснота. Бремето на времето го връхлиташе с пълна сила. Настоящето беше само смърт и той се бореше с цялата сила на волята си, но не можеше с нищо да облекчи това бреме. Знаех, че мога да го заблудя, ако използвам всичките си умения. Затова се наведох към него и прошепнах: „Татко.“ Това не беше гласът на Лестат, а моят лек шепот, но старецът веднага се успокои и аз реших, че вече ще умре. Той обаче стисна ръката ми така силно, сякаш потъва в тъмен океан и само аз мога да го изтегля обратно. Говореше за някакъв провинциален учител, не разбрах името му, който смятал Лестат за много надарен ученик и искал да го отведе в манастир, за да го образова. Старецът се проклинаше, задето беше отвел Лестат у дома и бе изгорил книгите му.
— Трябва да ми простиш, Лестат — извика той.
Аз стиснах здраво ръката му с надеждата, че ще приеме това за отговор. Но той повтори:
— Имаш всичко, каквото би могъл да поискаш, но си толкова груб и студен, какъвто аз бях тогава, когато животът ни беше само работа, глад и студ! Лестат, никога не забравяй. Ти беше по-добър от всички! Господ ще ми прости, ако и ти ми простиш.
В този момент на прага се появи истинският Исав. Направих му знак да мълчи, но той, разбира се, не го забеляза. Затова трябваше да стана бързо, защото не исках баща му да чуе гласа му от разстояние. Робите бяха избягали от него.
— Но са някъде там, събрани в тъмното. Чувам ги — каза Лестат и после видя стареца. — Убий го, Луи! — каза ми той. За първи път чувах молба в гласа му, но тя скоро се превърна в гняв: — Направи го!
— Иди при него и кажи, че му прощаваш, прощаваш му, че те е отвел от училище, когато си бил дете. Кажи му го сега.
— Какво? — Лестат изкриви лице така, че то заприлича на череп. — Отвел ме е от училище! — Той протегна ръце и изрева от отчаяние. — Проклет да е! Убий го!
— Недей — казах аз. — Прости му. Или го убий сам. Хайде, върви. Убий собствения си баща.
Старецът молеше да му кажем за какво говорим и извика:
— Синко, синко.
Лестат започна да подскача като обезумял Румпелщилцхен.
Отидох до прозореца и погледнах между завесите. Виждах и чувах робите, които обграждаха къщата. Сенчести фигури се приближаваха все повече и повече.
— Ти беше Йосиф сред братята си — каза старецът. — Най-добрият сред тях. Но как можех да знам това? Чак когато замина, разбрах, чак когато минаха толкова много години и те не можеха да ми осигурят нито утеха, нито спокойствие. После ти се върна и ме отведе от фермата. Но всъщност не беше ти. Не беше моето момче.
Обърнах се към Лестат и почти го завлякох до леглото. Никога не съм го виждал така слаб и в същото време така вбесен. Той ме отблъсна и коленичи до възглавницата, като ме изгледа кръвнишки. Аз стоях решително до него и му прошепнах: „Прости му!“.