— О, не — каза момчето и не зададе въпроса си.
— Не бива да се страхуваш да ме питаш каквото и да било. Ако има нещо, което бих искал да скрия… — При тези думи лицето на вампира помръкна за миг. Той се намръщи и когато сбърчи вежди, на челото му се появи лека вдлъбнатинка, сякаш някой го беше натиснал с пръст. Това го караше да изглежда дълбоко развълнуван. — Ако имах намерение да крия нещо от теб, изобщо не бих споменавал за това — каза той. — Момчето се взираше в очите му, в миглите, които приличаха на фини черни жици, поникнали в нежната плът на клепачите.
— Е, питай — настоя вампирът.
— Начинът, по който говорите за Бабет — започна момчето, — ме кара да мисля, че изпитвате нещо специално към нея.
— Нима съм те оставил с впечатление, че не съм способен да изпитвам чувства? — попита вампирът.
— Не, не, в никакъв случай. Очевидно сте изпитвали чувства към стареца. Останали сте да го успокоите въпреки опасността. Разбрах и какво сте изпитвали към младия Френие, когато Лестат е искал да го убие. Не, просто се чудех… дали не сте изпитвали нещо специално към Бабет. Може би именно чувствата ви към нея са ви накарали да защитите Френие?
— Любов ли имаш предвид? — попита вампирът. — Защо не смееш да го изречеш?
— Защото все говорите за дистанцираност — отвърна момчето.
— Мислиш ли, че ангелите са дистанцирани? — попита вампирът. Момчето се замисли за миг и отвърна:
— Да, така мисля.
— Но нима ангелите не са способни на любов? — попита вампирът. — Нима те не поглеждат лика на Бог с безусловна любов?
Момчето се замисли и отговори:
— Любов, или може би обожание.
— Каква е разликата? — попита замислено вампирът. — Каква е разликата?
Това определено не беше въпрос към момчето. Той питаше самия себе си.
— Ангелите изпитват любов и гордост… гордостта на Падналите… а също и омраза. Силните, завладяващи емоции на чуждите на живота същества, при които емоцията и волята са всъщност едно и също — каза той накрая. Вгледа се в масата, сякаш обмисляше думите си, не напълно съгласен с тях. — Към Бабет изпитвах… силно чувство. Но не най-силното, което съм познавал като смъртен. — Погледна момчето. — И все пак беше много силно. За мен тя беше нещо като идеално човешко същество. — Вампирът се намести в креслото, пелерината му прошумоля леко около него и той извърна лице към прозорците. Момчето се наведе напред да провери касетата. Извади друга от куфарчето си и след като се извини на вампира, я постави в касетофона.
— Опасявам се, че ви зададох доста личен въпрос. Не исках да… — каза младежът забързано.
— Нищо подобно — отвърна вампирът и внезапно се извърна към него. — Въпросът е точно на място. Аз мога да изпитвам любов и наистина хранех някакъв вид любов към Бабет, макар че не беше най-силната, която съм преживявал. Чувствата ми към нея бяха нещо като предтеча на голямата любов.
Но да се върна на моята история. Благотворителният бал на Бабет пожъна успех и осигури социалното ѝ възкръсване. Парите ѝ щедро ликвидираха всяко съмнение у семействата на нейните ухажори и тя се омъжи. Често я посещавах в летните нощи, но никога не ѝ позволявах да ме види или да узнае за присъствието ми. Отивах да видя дали е щастлива, а нейното щастие правеше и мен щастлив.
И така, ние с Лестат отидохме при Бабет. Той щеше да избие всички Френие навремето, ако не го бях спрял, и сега си мислеше, че отивам там с подобно намерение.
— И каква утеха ще ти донесе това? — попитах го. — Наричаш мен идиот, но всъщност ти си идиотът. Нима мислиш, че не знам защо ме превърна във вампир? Защото не можеш да се справяш сам, не се справяш и с най-простите неща. От години аз се грижа за всичко, а ти само знаеш да се правиш на велик. Вече няма на какво да ме научиш. Нямам нужда, нито полза от теб. Ти си този, който се нуждае от мен, и ако докоснеш и един от робите на Френие, ще се отърва от теб. Това ще означава война между нас и няма нужда да ти обяснявам, че съм хиляди пъти по-умен от теб. Ще правиш каквото ти казвам.
Е, това определено го стресна. Той веднага обяви, че може да ме научи на още много неща, че още не знам нищо за начините, по които може да умре един вампир, за хората, чието убийство може да ми донесе смърт, за местата по света, където не бива да ходя, и прочее глупости, които едва изтърпях. Но нямах време да се разправям с него. Къщата на надзирателя на Френие светеше; той се опитваше да успокои избягалите при тях роби, както и своите. Пък и огънят в Поант дю Лак още се виждаше на хоризонта. Бабет вече беше облечена и беше изпратила карети в моята плантация, както и роби, за да изгасят огъня. Изплашените бегълци от Поант дю Лак бяха отделени от останалите и засега още никой не приемаше разказите им на сериозно. Бабет знаеше, че се е случило нещо ужасно, и подозираше, че става дума за убийство, но не и за нещо свръхестествено. Открих я в кабинета ѝ, където пишеше за пожара в дневника на плантацията. Вече почти се зазоряваше. Имах само няколко минути да я убедя да ми помогне. Заговорих веднага, като ѝ казах да не се обръща, и тя ме изслуша спокойно. Обясних ѝ, че ми трябва стая, в която да си почина.