Вампирът отново гледаше към прозореца. Тишината настъпи така внезапно, че момчето имаше чувството, че я чува. След малко вече долавяше шумовете, долитащи от улицата. Трясъкът на преминаващ камион беше оглушителен. Шнурчето на лампата се залюля от вибрациите. След което шумът от камиона изчезна.
— Липсва ли ви? — попита тихо момчето.
— Не съвсем — отвърна вампирът. — Има толкова други неща. Но докъде бяхме стигнали? Искаш ли да знаеш как стана, как се превърнах във вампир?
— Да — отговори момчето. — Как точно стана промяната?
— Не мога да кажа с точност — рече вампирът. — Мога само да ти го опиша и да се опитам да ти обясня какво значение имаше всичко това за мен. Но не мога да го предам с точност, както не мога да обясня с точност какво представлява сексуалното удоволствие, ако никога не си го изпитвал. — На младия мъж като че му хрумна още някакъв въпрос, но преди да заговори, вампирът продължи разказа си: — Както ти казах, този вампир — Лестат — искаше плантацията. Да, доста тривиална причина да ме дари с живот, който щеше да трае до края на света, но той не беше особено изтънчен човек. Не смяташе малкото вампири по света за някакъв елитен клуб, ако мога така да се изразя. Имаше си човешки проблеми — сляп баща, който не знаеше, че синът му е вампир и не биваше да разбира. Животът в Ню Орлиънс беше станал твърде труден за Лестат, като се имаха предвид нуждите му и задължението да се грижи за баща си. Затова той искаше Поант дю Лак.
Отидохме в плантацията на следващата вечер. Настанихме слепия му баща в господарската спалня, а аз се подготвих за промяната. Не бих могъл да ти я опиша стъпка по стъпка, макар че тя като цяло, разбира се, беше стъпка, след която няма връщане назад. И все пак бяха изпълнени някои необходими действия и първото беше смъртта на надзирателя. Лестат го нападна в съня му. Аз трябваше да гледам и да не се противя — като ставах свидетел на нечия смърт, аз доказвах решимостта си и готовността си за промяната. Без съмнение, за мен това се оказа най-трудната част. Както вече ти казах, не се страхувах за собствения си живот, само дето мисълта да се самоубия ми беше противна. Но много ценях чуждия живот и ужасът ми от смъртта беше нараснал след кончината на брат ми. Трябваше да гледам как надзирателят се сепва в съня си, как се опитва немощно да отблъсне Лестат от себе си, после започва да се мята под него и накрая застива, останал без капка кръв. И умира. Но той не умря веднага. Стояхме в тясната му стая и гледахме как се мъчи почти час. Това беше част от промяната ми, както вече казах. Иначе Лестат не би останал за нищо на света. После се наложи да се отървем от трупа. Вече едва издържах. Бях изтощен и треперех, бях дори леко разколебан; призля ми, когато трябваше да преместим тялото. Лестат се смееше и ми каза коравосърдечно, че ще се чувствам съвсем различно, когато съм на негово място и е мой ред да се смея. Но се оказа, че греши. Никога не съм се смял на смъртта, без значение колко често съм я причинявал.
Но нека карам подред. Потеглихме по пътя покрай реката и оставихме тялото на надзирателя в полето. Разкъсахме палтото му, взехме му парите и намокрихме устните му с алкохол. Познавах жена му, живееше в Ню Орлиънс, и знаех колко отчаяна ще бъде, когато открият тялото му. Но по-силна от състраданието ми към нея беше болката от мисълта, че никога няма да узнае какво се е случило — че съпругът ѝ не е бил пиян и не е бил нападнат от разбойници край пътя. А когато започнахме да налагаме тялото, да удряме лицето и раменете му, тревогата ми започна да нараства. Разбира се, трябва да имаш предвид, че през цялото това време вампирът Лестат беше свръхестествено създание за мен — като ангелите в Библията. Но въпреки това неговото влияние започваше да отслабва. Вече виждах промяната си във вампир в нова светлина: сметнах, че съм бил просто омагьосан, когато Лестат ме посети на смъртното ми ложе. Реших, че импулсът ми към самоунищожение, желанието ми да бъда прокълнат, напълно го е улеснил. Това беше вратата, през която бях допуснал Лестат до себе си. Но сега не унищожавах себе си, а живота на друг. На надзирателя, на жена му, на семейството му. Бях ужасен и може би щях да избягам от Лестат с безвъзвратно погубен разсъдък, но благодарение на непогрешимия си инстинкт вампирът усети какво се случва с мен. Непогрешим инстинкт… — Вампирът се замисли. — Нека го наречем просто силен инстинкт на вампир, за когото и най-леката промяна в изражението на човека е красноречива като жест. При Лестат това бе свръхестествен усет. Той ме тласна към каретата и пришпори конете към дома.