— Искам да умра — прошепнах аз. — Това е непоносимо. Искам да умра. Ти можеш да ме убиеш. Направи го. — Не смеех да го погледна, за да не бъда омагьосан отново от съвършената му красота.
Той изрече тихо името ми, през смях. Както вече казах, беше решен да получи плантацията.
— Но мислите ли, че щеше да ви пусне? — попита момчето. — При каквито и да било обстоятелства?
— Не зная. Доколкото познавам Лестат, мисля, че по-скоро щеше да ме убие. Но и аз това исках. Така че нямаше значение. Не, всъщност си мислех, че искам това. Щом стигнахме до къщата, скочих от каретата и тръгнах като зомби към тухлените стъпала, където се преби брат ми. От месеци в къщата не живееше никой, надзирателят имаше отделна постройка, затова жегата и влагата на Луизиана вече бяха започнали да рушат стълбите. От всяка цепнатина стърчаха туфи трева и дори малки диви цветя. Още помня студената влага, когато седнах на долните стъпала, облегнах глава на стената и усетих тъничките стъбла на цветята. Изскубнах няколко от тях.
— Искам да умра. Убий ме. Убий ме — молех се аз на вампира. — Сега съм виновен за убийство. Не мога да живея с това.
Той ми се изсмя нетърпеливо, като човек, когото лъжат най-безочливо. И изведнъж се хвърли върху мен, както се бе хвърлил върху надзирателя. Метнах се диво назад към стената. Забих крак в гърдите му и го изритах с все сила. Зъбите му ужилиха врата ми, кръвта заблъска бясно в слепоочията ми. Той се отдръпна толкова бързо, че не можах да го видя, и застана в подножието на стълбите.
Изгледа ме презрително и каза:
— Мислех, че искаш да умреш, Луи.
Момчето издаде кратко възклицание, когато чу името му. Вампирът потвърди веднага:
— Да, така се казвам. — И продължи: — Ето как се изправих пред лицето на собственото си малодушие. Като се замисля, може би трябваше да събера кураж, за да отнема живота си, а не да моля друг да стори това. Тогава бях на ръба, живеех в безкрайно страдание, което смятах за моето покаяние, жадувах смъртта да ме сполети неочаквано и чрез нея да получа опрощение. Видях се как стоя в началото на стълбите, също като брат ми тогава, и как се хвърлям надолу. Но нямаше време да събирам кураж. Иначе казано, Лестат не беше предвидил подобно нещо.
— Чуй ме, Луи — каза той и легна до мен на стълбите, движенията му бяха елегантни и така интимни, като на любовник. Аз се напрегнах. Той обаче само ме прегърна с дясната си ръка и ме притегли към гърдите си. Никога не бях се приближавал толкова до него и в сумрака успях да видя великолепното сияние на очите му и неестествения вид на кожата му. Когато се опитах да помръдна, той притисна пръсти към устните ми и каза: — Стой мирно. Сега ще изпия кръвта ти почти до смърт. Искам да бъдеш тих, толкова тих, че да чуваш как кръвта тече във вените ти и се прелива в моите. Само силата на волята ти ще те поддържа жив. — Понечих да се боря, но той ме притисна така силно само с пръсти, че цялото ми тяло беше в негова власт. Спрях да се противя и той заби зъби в шията ми.
Очите на момчето се разшириха. Докато вампирът говореше, то се бе отдръпвало все по-назад в креслото си и сега лицето му беше изопнато, а очите присвити, сякаш се готвеше да понесе удар.
— Губил ли си някога много кръв? — попита вампирът. — Знаеш ли какво е усещането?
Устните на момчето оформиха „не“, но от тях не излезе звук. То прочисти гърлото си и каза:
— Не.
— В салона на горния етаж горяха свещи, там бяхме планирали как да убием надзирателя. Един газов фенер се поклащаше от бриза на верандата. Изведнъж всички тези светлинки започнаха да се съединяват и потрепват, сякаш над мен кръжеше някакво златисто присъствие — висеше от тавана, увиваше се около перилата на стълбите, потрепваше и се свиваше като дим.
— Дръж очите си широко отворени — прошепна Лестат, усещах как устните му се движат до врата ми и целият настръхнах, бях обзет от чувствена тръпка, много подобна на страст… — Той замълча, вдигна дясната си ръка към брадичката и леко започна да я гали с показалец. — Няколко минути бях като парализиран. Ужасен, осъзнах, че не мога дори да продумам. Лестат още ме държеше, разбира се, ръката му тежеше като стоманена. Зъбите му се забиха в мен с такава сила, че имах чувството, че отвориха огромни рани. Болката беше неимоверна. После се наведе над главата ми, отдръпна ръката си от мен и захапа собствената си китка. Кръвта рукна по ризата и палтото ми, а той ме гледаше с присвити искрящи очи. Сякаш остана така цяла вечност. Сиянието сега кръжеше над главата му като привидение. Мисля, че разбрах какво иска да направи, още преди да го стори. Чаках безпомощен сякаш цяла вечност. Той притисна кървящата си китка към устата ми и каза твърдо, дори леко нетърпеливо: „Пий, Луи“. И аз го направих. „По-силно, Луи. По-бързо“ — шептеше той. Аз смучех кръвта от ръката му и за първи път, откакто бях дете, изпитах наслада, сравнима със сученето от майчината гръд. Целият се устремяваш към този животворен извор. Но тогава се случи нещо. — Вампирът се облегна назад и леко се смръщи. — Опитът да опиша неописуеми неща е жалък — продължи той, гласът му стихна до шепот. Момчето стоеше като вкаменено. — Докато смучех кръвта, виждах само светлината. А после чух… някакъв звук. Първо смътен шум, а после нещо като удари на барабан. Ставаха все по-силни и по-силни, сякаш огромно създание приближаваше бавно сред мрачна, непозната гора. Стъпките му отекваха като удари на барабан. После се чу още един подобен звук. Сякаш друг гигант приближаваше след първия, спазвайки свой собствен ритъм. Звукът ставаше все по-силен, усещах го с всичките си сетива — като вибрация в устните и пръстите, в слепоочията, във вените ми. Най-вече във вените. Удар, после друг. Изведнъж Лестат отдръпна китката си и аз отворих очи. Видях се как посягам към ръката му, сграбчвам я и я дърпам неистово към устата си. Осъзнах, че барабанните звуци са всъщност ударите на сърцето ми, а другият ритъм — ударите на неговото сърце. — Вампирът въздъхна. — Разбираш ли?