Вампирът не каза това като самохвалство, сякаш наистина му се искаше да не беше така. Въздъхна и продължи:
— Умирах бързо, бързо се топеше и страхът ми. Жалко, че не проследих внимателно смъртта си. Лестат беше пълен идиот. Започна да крещи:
— По дяволите! Не съм ти подготвил нищо! Какъв глупак съм само!
Изкушавах се да му отвърна, че наистина е глупак.
— Тази сутрин ще трябва да си легнеш с мен. Не съм ти приготвил ковчег. — Вампирът се засмя. — Споменаването на думата „ковчег“ събуди такъв ужас в мен, че вероятно в този миг изпитах целия ужас, на който бях способен. После остана само лекото притеснение от мисълта, че ще споделям един ковчег с Лестат. Той беше отишъл в спалнята на баща си, за да му каже, че ще се върне вечерта.
— Но къде отиваш, какъв е този странен график! — настояваше старецът, а Лестат започваше да се изнервя. Преди това се отнасяше внимателно с баща си, почти непоносимо внимателно, но сега се разгневи.
— Грижа се за теб, нали? Ето, осигурих ти къща, каквато не си и сънувал! Ако искам да спя цял ден и да пия цяла нощ, ще го направя!
Старецът започна да плаче. Единствено странното ми състояние и необичайното изтощение, което чувствах, ми попречиха да изразя неодобрението си. Гледах цялата сцена през отворената врата, омагьосан от багрите на покривката на леглото и хилядите цветове по лицето на стареца. Сините му вени пулсираха под сиво-розовата плът. Дори жълтевината на зъбите му ми хареса; бях почти хипнотизиран от извитата му устна.
— Какъв син имам само! Какъв син! — проплака той, без да подозира, че този реторичен въпрос всъщност има ужасен отговор. — Добре тогава, върви. Знам, че имаш държанка някъде. Ходиш при нея, когато мъжът ѝ отиде на работа. Дай ми броеницата. Къде ми е броеницата?
Лестат изруга и му подаде броеницата.
— Но… — обади се момчето.
— Какво? Струва ми се, че май не ти оставям възможност да си зададеш въпросите.
— Исках да попитам за броеницата. Нали на броениците има кръст?
— О, да, поверието за разпятието! — засмя се вампирът. — Питаш дали се плашим от разпятието?
— Мислех си, че дори не можете да погледнете към него — отвърна момчето.
— Това са глупости, приятелю, пълни глупости. Мога да погледна каквото пожелая. А особено обичам да гледам разпятия.
— Ами поверието за ключалките? Че можете… да станете на дим и да минете през ключалка.
— Ще ми се да можех — засмя се вампирът. — Щеше да е прекрасно. Щях да минавам през най-различни ключалки, за да усещам странните им форми. — Поклати глава. — Това са, как ги наричаха днес… шибани глупости.
Момчето се засмя, но бързо възвърна сериозния си вид.
— Не бива да се притесняваш толкова от мен — каза вампирът. — Какво искаш да питаш?
— Ами коловете, които се забиват в сърцето? — обади се момчето с поруменели бузи.
— И това са глупости — отвърна вампирът. — Шибани глупости — добави, като внимателно артикулира първата дума. Момчето се усмихна. — И освен това нямаме никакви магични сили. Защо не запалиш цигара? Виждам, че носиш кутия в джоба на ризата си.
— О, благодаря ви — зарадва се момчето, сякаш това беше най-прекрасното предложение на света. Лапна една цигара, но ръцете му трепереха така силно, че счупи първата клечка кибрит.
— Позволи на мен — рече вампирът и като взе кутийката, бързо поднесе запалена клечка към цигарата. Момчето всмука дима, без да откъсва очи от пръстите му. Вампирът се отдръпна и дрехите му изшумоляха. После каза:
— В мивката има пепелник.
Момчето нервно стана да го вземе. Втренчи се във фасовете в него, после ги изхвърли в малко кошче за боклук под мивката. Върна се бързо до масата. Пръстите му оставиха влажни следи по цигарата, когато я сложи в пепелника.
— Това вашата стая ли е? — попита момчето.
— Не — отвърна вампирът. — Просто стая.
— Какво се случи после? — попита момчето. Вампирът гледаше дима, който се събираше под крушката на тавана.
— Върнахме се в Ню Орлиънс с голяма бързина. Ковчегът на Лестат беше в една мизерна стая близо до крепостния вал.
— И вие влязохте в ковчега?
— Нямах избор. Молех Лестат да ме остави в килера, но той се засмя удивен. „Не знаеш ли какво представлява това“ — попита. — Да не би да е магически? Задължително ли е да е с такава форма? — отвърнах аз. Но той отново се засмя. Не можех да понеса мисълта да вляза в ковчега. Докато се припирахме, осъзнах, че всъщност не изпитвам страх. Странно откритие. През целия си живот се бях страхувал от затворени пространства. Роден съм и съм отгледан във френски къщи, с високи тавани и прозорци, които започват от пода. Ужасявах се от мисълта да бъда затворен. Чувствах се неприятно дори в изповедалнята в църква. Това си е нормален човешки страх. А тогава, докато спорех с Лестат, осъзнах, че вече не изпитвам това чувство. Просто си го спомнях. Бях се вкопчил в него по навик, заради невъзможността да осъзная настоящата си великолепна свобода.