Беше безсмислено да продължавам този разговор, пътуването ми из света се оказа ненужно — ето че пак чух същата история.
— Четиристотин години — повторих аз.
Помня, че се взирах в огъня. Една цепеница се плъзгаше много бавно надолу и цяла нощ нямаше да достигне жаравата. По нея имаше малки дупчици с някаква субстанция, която гореше много бързо и във всяка дупка танцуваше пламъче. Тези малки пламъчета с черни устички ми приличаха на лица, които пеят без глас. Всяко лумване на огъня караше безгласния хор да запее нямата си песен.
Арманд се извъртя и дрехите му изшумоляха. Коленичи пред мен като мозайка от потрепващи сенки и светлина. Протегна ръце да хване главата ми, очите му горяха.
— Това зло, това схващане за злото, е породено от разочарование и горчивина! Нима не разбираш? Деца на Сатаната! Деца на Бога! Само за това ли искаше да ме питаш, само това ли те интересува — искаш да ни превърнеш в божества и дяволи, когато единствената сила, която съществува, е в самите нас? Как може да вярваш в тези стари фантасмагории, в тези митове, в тези емблеми на свръхестественото?
Той откачи картината на дявола, която висеше над неподвижната Клодия, но така бързо, че не можах да проследя движението му. Демонът просто изведнъж се оказа точно пред очите ми и след миг се озова в пращящите пламъци.
Нещо в мен се прекърши от думите на Арманд. Нещо се скъса в душата ми и аз изпитах мъчителна болка във всеки мускул. Станах и отстъпих от него.
— Да не си луд? — попитах, изумен от собствения си гняв, от собственото си отчаяние. — Ето ни тук двамата, безсмъртни и вечни, ставаме нощем, за да се храним с човешка кръв. На писалището ти, до книгите, събрали знанието на вековете, седи красиво дете, което е демон също като нас. А ти ме питаш защо съм тръгнал да търся значението на свръхестественото! След като видях в какво се превърнах, имам правото да вярвам във всичко! И щом вярвам в това и докато съм така объркан, мога да приема и най-невероятната истина — че в нашето съществуване няма никакъв смисъл!
Тръгнах към вратата, далеч от изуменото му лице. Той беше вдигнал ръка пред устните си и единият му пръст беше забит в дланта.
— Недей! Върни се… — прошепна ми.
— Не, не и сега. Остави ме да си ида. Поне за малко… пусни ме… Нищо не се е променило; всичко си е същото. Дай ми време да го осмисля… просто ме пусни.
Обърнах се, преди да затворя вратата. Клодия ме гледаше и ми направи лек жест да си вървя — лек, като усмивката ѝ, в която се долавяше и малко тъга.
Исках да изляза от театъра и да бродя по улиците на Париж, да се съвзема след ужасните впечатления от тази нощ. Но докато вървях покрай стената на коридора в каменното подземие, започнах да се обърквам все повече. Може би просто не бях в състояние да се контролирам. Сега разбирах, че Лестат не биваше да умира, ако изобщо беше умрял. Като се замислих за него — а аз никога не бях спирал да мисля за него, — го видях в много по-добра светлина. И той беше изгубен като нас. Не пазеше ревниво знанието си, а просто не знаеше нищо. Нямаше нищо за научаване.
Всъщност лека-полека ми стана ясно, че съм го мразил по съвсем неоснователни причини; да, точно така беше. И все пак не го разбирах напълно. Най-сетне се озовах до мрачното стълбище, светлината от балната зала хвърляше сянката ми на грубия под. Аз притисках с ръце главата си, защото умората ме надвиваше. Умът ми казваше: Спи. Но по-мощната му повеля беше: Прогони тези мисли. Още не бях направил никакъв опит да се върна в хотел „Сен Габриел“, който ми се струваше най-сигурното място сега. Той ми предлагаше смъртната утеха на разкоша, където можех да се изтегна в кадифено кресло, да кача единия си крак на отоманката, да се взирам в огъня, който ближе мраморните плочи, и в отражението на един замислен човек във високите огледала. Избягай там, казвах си, но отново дойде онази мисъл: Бях мразил Лестат без никакво основание. Прошепнах я, опитвах се да я изтръгна от мрачния басейн на съзнанието ми. Шепотът ми прозвуча дрезгаво в каменния свод на стълбите.
Тогава чух тих глас, недоловим за смъртните:
— Как така? Защо си го мразил?
Извърнах се толкова рязко, че останах без дъх. Един вампир седеше близо до мен на стълбите, а рамото ми почти докосваше върха на ботуша му — беше събрал крака към гърдите си и ги прегръщаше с ръце. За миг реших, че очите ме лъжат. Това беше лукавият вампир, когото Арманд беше нарекъл Сантяго.