Сега не изглеждаше като преди, не беше нито дяволит, нито злонамерен, макар че само преди няколко часа беше посегнал да ме удари. Взираше се в мен над свитите си колене. Косата му беше разрошена, а устните — съвсем отпуснати.
— Това има значение само за мен — казах му аз, след като страхът ми отмина.
— Но ти каза едно име. Чух те да казваш име.
— Да, но не искам да го изричам отново — отсякох и се извърнах от него. Чак сега разбрах как ме е заблудил и защо не бях видял сянката му. Беше се свил в моята. Мисълта, че се беше прокраднал по стълбите, за да седне точно зад мен, беше доста притеснителна. Всичко в него беше притеснително и аз си припомних, че не бива да му имам доверие. Смятах, че Арманд, с хипнотичната си сила, се стреми към истината: той успяваше да извлече от мен истината без думи. А този вампир беше лъжец. Усещах силата му, жестокостта му, мощта му, която беше не по-малка от тази на Арманд.
— Дошъл си в Париж да ни търсиш, а сега седиш сам на стълбите — каза той с помирителен тон. — Защо не дойдеш горе с нас? Защо не говориш с нас за онзи, когото спомена. Аз знам кой е той, знам името му.
— Нищо не знаеш, няма откъде да знаеш. Той беше смъртен — казах аз, воден от инстинкта си. Мисълта за Лестат ме притесняваше, но мисълта, че това създание може да знае за смъртта му, направо ме плашеше.
— Значи дойде тук, за да мислиш за смъртните и тяхната съдба? — попита той, но без сарказъм.
— Дойдох, за да бъда сам. Нека това не те обижда, но е точно така — измърморих аз.
— Но да оставаш сам в това състояние на ума, когато дори не чу стъпките ми… Харесваш ми. Искам да дойдеш горе. — И той бавно ме вдигна на крака.
В този миг вратата на килията на Арманд се отвори и хвърли светлина в коридора. Чух го да идва и Сантяго ме пусна. Стоях съвсем объркан. Арманд се появи в подножието на стълбите с Клодия на ръце. Тя имаше същото безизразно изражение, като че ли беше дълбоко замислена за нещо и не виждаше нищо около себе си. Не разбирах какво ѝ става. Взех я от Арманд и тя уви нежните си ръчички около мен, сякаш бяхме в ковчега и се отдавахме на дълбокия сън.
Арманд изблъска силно Сантяго и той политна назад, но бързо се надигна само за да получи още един удар от Арманд, който го изтласка към върха на стълбите. Всичко това се случи толкова бързо, че аз виждах само вихъра на дрехите им и чувах дращенето на ботушите им. После Арманд остана сам на върха на стълбите и аз тръгнах към него.
— Няма да можеш да напуснеш театъра тази нощ — прошепна ми той. — Сантяго се съмнява в теб. Аз те доведох тук и той смята, че има право да те опознае по-добре. Твоята сигурност зависи от това. — Поведе ме бавно към балната зала. После се обърна и притисна устни към ухото ми: — Трябва да те предупредя. Не отговаряй на никакви въпроси. Питай и намирай отговорите, които търсиш, постепенно. Но не разкривай нищо, особено за произхода си.
Отдалечи се от нас, но ни направи знак да го последваме в мрака, където се бяха събрали останалите — скупчени като мраморни статуи. Лицата и ръцете им приличаха на нашите. Изведнъж изпитах силното чувство, че сме направени от един и същ материал. Тази мисъл ми беше хрумвала от време на време през дългите години в Ню Орлиънс и сега ме разтревожи силно, когато видях отраженията на вампирите във високите огледала по стените, между ужасяващите стенописи.
Клодия сякаш се събуди, когато се настаних в едно от дъбовите кресла. Наведе се към мен и ми каза нещо несвързано, но в потвърждение на думите на Арманд: да не разкривам нищо за произхода ни. Исках да говоря с нея, но високият Сантяго ни гледаше, като хвърляше по някой поглед и на Арманд. Една групичка жени вампири се бяха събрали около Арманд и аз усетих лека възбуда, когато видях как са го прегърнали през кръста. Но най-впечатляващото не бяха изящните им тела, деликатните черти и грациозните ръце, нито омайващите им очи, фиксирани в мен. Впечатли ме собствената ми дива ревност. Изплаших се, когато ги видях да се приближават към него и той се обърна, за да ги целуне. После ги доведе при мен и това ме обърка още повече.
Помня имената само на Естел и Селесте — порцеланови красавици, които започнаха да галят Клодия като слепци. Прокарваха ръце през сияйната ѝ коса, докосваха устните ѝ, а тя, с все още замъглен поглед, търпеше това. Жените не можеха да разберат нещо, което отдавна бях проумял: че в това малко телце живее остър ум на жена. И сега, докато наблюдавах как Клодия се извръща към тях, прихванала лилавата си рокля и как се усмихва студено на възхищението им, аз се чудех колко ли пъти съм ѝ говорил като на малко дете, галил съм я без мярка и съм я вземал на ръце. Умът ми препускаше в три посоки: мислех за последната ни нощ в хотел „Сен Габриел“, от която сякаш беше минал цял век — тогава Клодия ми беше говорила за любовта с ожесточение; още не можех да дойда на себе си след разговора с Арманд и едновременно с това бях погълнат от присъствието на вампирите, които си шепнеха в мрака под гротескните стенописи. Можех да науча много за тях, без дори да задавам въпроси. Ясно беше, че животът на вампирите в Париж е такъв, какъвто се страхувах, че е — случилото се на малката сцена в театъра го доказваше.