Беше на шестнайсет години. Бе прекарала целия си живот в градчето Еликот. Баща й — вдовец, откакто тя бе шестгодишна, работеше като сортировач и работник по поддръжката в местната бутилена фабрика. Тя нямаше нито братя, нито сестри.
Лесли изтича на улицата тъкмо навреме, за да хване училищния автобус, пълен с други бедни деца от същия порутен квартал. Както обикновено шофьорът слушаше транзистора си. Предаваха сутрешните новини, в които се говореше за протестни демонстрации, за масови пожари поради сушата, за войната между Индия и Пакистан и за забраната на комунистическата партия в Индонезия от президента Сукарно.
Лесли не чуваше нищо. Мислеше си за лицето, което я гледаше от огледалото вкъщи — лицето, чиито многобройни дефекти тя напразно се опитваше да прикрие с грим.
Всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото, това лице й се надсмиваше. Зъбите й бяха опасани с шина — огромен разход за доходите на баща й, но той много настояваше да го направи. Това само по себе си не беше срамно, но устните й се обезформяха, а и носът й не бе от най-изящните. Кожата й — о! — тя носеше грапавите поражения на пубертета. А червеникаворусата й коса бе прекалено гъста и къдрава и трябваше да я връзва стегнато на опашка, за да не стърчи на всички страни като четина на таралеж. Беше висока за възрастта си и направо кльощава. И се развиваше бавно. След като вземеше душ, тя гледаше в огледалото малките си гърди и въздишаше от отчаяние. Направо не й се живееше.
Лесли бе прекалено млада, за да оцени хубавите си страни. Тя изобщо не си даваше сметка за финеса на чертите си, които вече се отгатваха по още момичешкото й лице, или пък за елегантната, грациозна фигура, в която скоро щеше да се превърне слабоватото й тяло. Нито пък можеше да срещне в очите си волята и умния си поглед.
Очите й бяха красиви и изразителни, с неопределим лешников оттенък и в зависимост от светлината и от настроението й ставаха изумруденозелени, бледосиви и дори виолетови. А настроенията й наистина бяха многобройни и преминаваха през младото й лице като сребристи облаци, засенчващи луната.
Ако Лесли произхождаше от друга среда, тя може би щеше да вижда лицето и тялото си в различна светлина. Ала тя идваше не оттам, откъдето трябва в едно градче, в което парите бяха единственото мерило за обществено положение. Тя не притежаваше хубави дрехи и което бе още по-лошо, нямаше и известно име, а тези две неща можеха да смекчат върлинестото й тяло, да уголемят малкия й бюст и да направят от младото й лице обект на възхищение за връстниците й.
Еликотското общество се делеше на началници и черноработници, според състава на фабриката, от която градът се препитаваше. Лесли принадлежеше към децата на най-бедните работници и поради това децата на началниците я гледаха отвисоко. Към последните се числяха семейства Бетанкорт, Чамблис, Дауър и най-вече Патерсън, които не само държаха основния пакет от акции в компанията собственик на фабриката, но и притежаваха половин дузина търговски предприятия в града и огромни парцели недвижими имоти в окръга.
Лесли се чувстваше като риба на сухо в този рязко разграничен социален свят. Липсваха й блясъкът и общественото положение на така наречените „деца от компанията“. Същевременно връстниците й в училището, които бяха с работнически произход, нямаха нищо общо с нея, нито по характер, нито по амбиции. Най-напред, понеже бележките й бяха твърде високи и тя бе твърде умна. И после, в нея имаше някакъв бунт, някакво чувство, че не може да диша или да се развива в това потискащо я обкръжение, че е създадена за друг, по-широк свят. Тоя бунт бе тъй добре прикрит зад младежката й неувереност, че оставаше незабелязан дори за самата нея, ала мнозина от учителите й го долавяха в блестящите й, пълни с въображение писмени работи и дори го споменаваха пред баща й, който се гордееше с това.
— В нея има нещо, Том! — каза му веднъж неофициално учителят й по английски при една случайна среща в местната бакалия. — Това няма да й помогне в градче като нашето. Но, вярвай ми, отиде ли по-нагоре, там ще я оценят.