В ония времена никой не поощряваше момичетата да имат амбиции, да мислят за себе си или да гледат на себе си другояче, освен като евентуални съпруги за подходящи мъже. Лесли се бунтуваше срещу тези невидими прегради. Нещо в нея нетърпимо се съпротивляваше на налаганите от обществото норми. Тя искаше да е различна, искаше един ден да стане нещо. Социалният недъг, натрапен й от бедността, я изпълваше с още по-дълбока жажда.
Ала ако едната половина на Лесли живееше в бъдещето, далеч от времето и мястото, където в действителност бе, то другата й половина се подчиняваше на младежкия порив да бъде приемана от околните. Затова тя жестоко се измъчваше, че не успява да се впише в тяхната среда. И съкровените й мечти се разминаваха напълно с неясното бъдеще и си търсеха друг обект, по-близкостоящ и по-подходящ за идеалния въображаем свят на едно самотно момиче, люшкано без посока в периода на съзряването му.
Този обект болезнено и прекрасно се олицетворяваше в един красив младеж на име Джеф Патерсън.
Джеф бе единствен син на най-влиятелния жител на града, Леланд Патерсън. Той дружеше с най-популярните момичета и момчета в училище — хубавици и веселячки като Синди Хофман и Джуди Бетанкорт, или баскетболисти и бейзболисти като Барт Дилън и Крейг Дауър. Всички те бяха деца от „добри“ семейства и се движеха винаги заедно. Свързваше ги цяла невидима система от правила и стойности, които сами по себе си изглеждаха съвсем несъществени, но безкомпромисно изключваха по-непривилегировани ученици като Лесли.
Джеф имаше гъста, тъмна коса, мечтателни сини очи и високо, силно младо тяло. За разлика от много от приятелите си имаше по-висок успех и беше председател на класа. Гаджето му, Джуди Бетанкорт, беше едно от най-търсените момичета в училище. В очите на Лесли Джеф олицетворяваше всичко най-хубаво, каквото може да се намери в един мъж. Тя ходеше на баскетболни мачове в мразовитите зимни вечери само за да го гледа как се стрелка с дългите си крака по игрището, как подава топката или вкарва кошове с точни движения.
Лесли знаеше, че Джеф Патерсън не е и никога няма да бъде за нея, но от това тайният й копнеж ставаше още по-невъзможен и следователно по-вълнуващ. Тя никога не споменаваше никому за това от страх, че подобно признание може да предизвика подигравки, но дълбоко в себе си боготвореше образа на Джеф. Напълващата женственост у нея, пробудила тялото й за нови усещания, пораждаше в съзнанието й тревожни вълни на възбуда. Дълбоко в нея се разгаряше юношески плам във възхвала на Джеф Патерсън — момчето, което дори не знаеше, че тя съществува.
Този ден обаче тя с изумление щеше да разбере, че се е лъгала.
Първия час имаха алгебра. Часовете по алгебра й бяха най-интересни, но и най-притеснителни, понеже присъстваха и Джеф Патерсън, и гаджето му Джуди. Учителката по алгебра, госпожа Крабтри, бе отдадена на работата си професионалистка и здравата гонеше учениците си, за да извлече колкото може повече от тях. Мудната работа на повечето от популярните ученици я дразнеше и когато другите се разсейваха, тя често караше Лесли да казва решенията на задачите. Това смущаваше Лесли, понеже й се струваше, че отговорите й, макар че почти винаги бяха верни, карат съучениците й да й се подиграват и да я отбягват дори повече отпреди.
Колкото до красавицата Джуди Бетанкорт с елегантното име, богатото семейство и кръшната млада снага, тя изпъкваше сред другите в клас, като показваше презрението си към този предмет. Никога не вдигаше ръка, за да зададе въпрос, а когато извикваха името й, даваше грешни отговори със снизходителен, ироничен тон, с който сякаш печелеше още повече обичта на популярните си приятели.
Този ден в часа по алгебра трябваше да поправят теста по полиномни уравнения от предния ден. Обикновено все едни и същи ученици преглеждаха взаимно класните си, но от известно време госпожа Крабтри имаше някои подозрения и смяташе, че седящите един срещу друг ученици се наговарят. Затова разбърка реда през един и вече всеки трябваше да си разменя класното с нов партньор.
По една щастлива случайност класното на Лесли бе попаднало у Джеф Патерсън, който седеше през две редици и малко назад от нея. Лесли се смути, когато видя пред очите си мечтаното име, изписано със сигурен почерк, който незабавно прие за нея блясъка на възвишения си собственик.
Класното беше пълно с грешки, ала това ни най-малко не помрачи възхищението на Лесли към автора му. В края на краищата задачите бяха трудни и нямаше нищо срамно в това да си решил само 60 процента. Никой от популярните в училището деца не работеше сериозно по алгебра. При това Джеф вероятно бе твърде зает с тренировки, за да може да отделя време на такъв тъп предмет. Само отбягвани от всички самотници като Лесли, които нямаха какво друго да правят, можеха да си убиват времето, като зубкат по алгебра; Не и важните, търсени хора като Джеф.