По време на поправката на класните учителката обясняваше задачите на класа.
— Сега шеста задача. Кой ще каже решението?
Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен в решението.
— Джуди! — учителката посочи красивата Джуди Бетанкорт.
Момичето погледна листовете в ръцете си.
— Шестнайсет мили и половина — измънка тя, като се подхилкваше.
— Джуди — въздъхна учителката, — въпросът беше за галони вода, не за мили.
— Ами тогава вместо мили, същото в галони — остроумно отвърна Джуди.
Класът посрещна духовитостта й с бурен смях.
— Какво ще кажеш ти, Джеф? — запита госпожа Крабтри.
Джеф Патерсън, който се бе облегнал апатично назад, се поизправи на стола си.
— Ъъ… — започна той с плътния си глас, съсредоточавайки поглед върху листовете пред себе си. — Четирийсет и осем галона и половина.
— Правилно — каза учителката. — Благодаря.
Джеф вдигна листовете и ги показа на другите.
— Класното на Лесли.
Отново избухна смях, изпълнен едновременно с уважение и презрение. Класът знаеше, че отговорите на Лесли са винаги верни. Но Лесли не беше от търсените момичета. Привличайки вниманието на другите върху нея, Джеф някак невинно й се подиграваше.
Джуди Бетанкорт, която седеше през трима души назад от Джеф, прошепна нещо, което накара две от приятелките й шумно да се изсмеят. Лесли почервеня, понеже знаеше, че шегата е по неин адрес.
— Ученици, да продължим нататък! — каза госпожа Крабтри с обичайната си ирония. — Времето не чака.
Докато тя задаваше следващия си въпрос, Джеф Патерсън се вгледа в непознатия почерк на листа пред себе си. Беше странно необработен и някак детински, с неравни „м“-та и „н“-та и чудати дълги „т“-та, които някак се биеха с небрежно надрасканите цифри. Сякаш ставаше дума за забързано и нетърпеливо момиченце, което за нищо на света не иска да потиска природната си енергия, за да изписва числата прегледно.
И все пак всички решения бяха верни.
Джеф бе поразен от това странно съчетание на немарливост в писането и яснота на мисълта. Гледаше ту към класното, ту към Лесли, която седеше два реда пред него. Въпреки че виждаше само гърба й, той забеляза дългата, тънка ръка, която се подаваше от блузата, и грациозните пръсти, стиснали молива върху листа. Беше левачка.
Косата й, преливаща в невероятни багри от червеникаво и златисто, беше буйна, къдрава и непокорна, въпреки усилията й да я приглажда. Той гледаше тила й, изящен като на кошута, и дългите крака, които се подаваха изпод полата. Сякаш от цялото й тяло се излъчваше същата смесица на внимателен самоконтрол и неудържима вътрешна енергия, която се забелязваше в почерка й.
Когато класът приключи с поправката на теста, Джеф изписа 100% в горния край на листа. Собственият му почерк изглеждаше сигурен, но безличен до ексцентричните букви на Лесли. Той предаде класното напред и видя как тя се обърна и го стрелна с поглед. Очите й бяха сведени и изглеждаше смутена, ала Джеф успя да види добре лъчистите й зелени ириси. Никога преди не ги беше забелязвал.
По-късно същия ден Лесли вървеше забързано към шкафчето си и както обикновено се мъчеше да мине незабелязано, когато долови презрителни подмятания по свой адрес. Носеха се откъм шумната група популярни, търсени момичета.
— Смахната… — стори й се, че дочува.
Тя се обърна да види кои са. В средата стоеше Джуди Бетанкорт. Когато гледаше към Лесли, хубавите, тъмни очи на Джуди бляскаха. Лесли отвърна очи и бързо продължи пътя си. Зад гърба й, в уж веселите насмешки, се криеха зле прикрити подигравки. Тя зави зад ъгъла.
Шкафчето й се намираше до физкултурния салон, в един коридор, който по това време на деня беше безлюден. Тя тъкмо превърташе комбинациите на ключалката, когато някой произнесе името й.
— Лесли!
Ръката й замръзна на ключалката. Тя се обърна — към нея се задаваше Джеф Патерсън.
Чак сега си даде сметка колко е висок. Обикновено го гледаше от разстояние как се смее с приятели или как тича по баскетболното игрище. Същинският му ръст се забелязваше само отблизо.