Той превъртя ключа си и отвори входната врата, фоайето тънеше в мрак.
— Дойдох си, скъпа — извика той по своя закачлив начин, остави дипломатическото си куфарче и си съблече палтото.
Окачи го във вградения гардероб и се огледа из тъмната всекидневна. Джил не се виждаше никъде. Тръгна по коридора към кухнята. В апартамента не се долавяше нито звук. Запита се дали не беше заспала. Това не беше обичайно за нея. Тя никога не заспиваше толкова рано. Може би беше излязла.
Надзърна в спалнята. Вътре беше тъмно. Застина в тишината и се замисли. Къде можеше да бъде Джил? Възможно ли бе да е излязла някъде?
Джордан усети, че го обзема тревога. Напоследък Джил беше станала някак особена. Беше напрегната, сприхава и потайна. Той се беше опитал да я предразположи да сподели с него чувствата си, но тя се беше затворила в себе си. Собствената му тежка работа и изтощение му бяха попречили да намери време да си поговори с нея и сега се почувства твърде нехаен като съпруг.
Тръгна нататък по коридора, като проверяваше спалните за гости. Всички тънеха в мрак. Тишината в апартамента бе потискаща. Приглушените шумове на града отвън само засилваха мрачната и някак зловеща атмосфера вътре.
Най-накрая Джордан стигна до солариума. Вътре беше тъмно. Най-малко тук очакваше да намери Джил в този час. Тя рядко влизаше в това помещение след здрачаване.
Джордан отвори вратата. Огромният прозорец към Ийст Ривър изникна пред него, осветен от сиянието на града отвън. В мига, преди да светне лампите, му се стори, че отстрани долови някакви очертания. Но докато се запита какво може да е това, вече беше твърде късно.
Той щракна електрическия ключ на стената. В същия миг цялата стая се обля в ярка светлина.
И дъхът му секна.
Пред него, облечена в лятната рокля на цветя, която той толкова обичаше, стоеше Лесли Чембърлейн.
В първия момент той само се взираше в нея, без да отрони нито дума. Сякаш бе видял призрак.
— Лесли!
Не знаеше дали всъщност е изрекъл тази дума. Изплъзна се от устните му като чуждо тяло, което дълго време се е таило в него.
Коленете му омекнаха. Ако до него имаше стена или някаква мебел, щеше да се вкопчи в нея за опора. Стоеше там, втренчил поглед във фигурата пред себе си. Не можеше да види собственото си изражение, което бе по-красноречиво от всички думи.
Джордан се разкъсваше между ужаса и неутолимия си копнеж. Появата на Лесли след толкова време срути всичките му защитни стени, с които така внимателно се бе обграждал срещу нея, и го остави безпомощен като дете.
Но фигурата срещу него излъчваше нещо зловещо. Изглеждаше изчислена да провокира тази реакция у него, тази объркана безпомощност. Приличаше повече на символ, отколкото на реален човек. Символ на неговата любов и загуба. Привидението бе с такова магическо въздействие, че Джордан почувства как ще го залее и ще го погълне, ако не положи съзнателно усилие да се овладее.
И в тази борба да възвърне собствената си самоличност той разпозна Джил.
Приликата с Лесли бе поразителна. Джил бе успяла да намери същата рокля, същата шапка, същите обувки и да се преобрази в жива маска на Лесли, такава, каквато я бе обичал най-много. Но илюзията не беше само физическа. Тя включваше стойката на Лесли, поведението й, погледа й, усмивката на устните й. Това бе духовна прилика. Самата същност на Лесли изглеждаше отпечатана на лицето на Джил по някаква ужасна причина.
Изразът на любов, залял чертите на Джордан в първия миг на появата изчезна, заменен от изумление.
— Аз… какво мислиш, че правиш? — попита той с треперещ глас.
Тя остана безмълвна. Дори не трепна. Просто позираше пред него, парадирайки със способността си да имитира обекта на неговото желание до съвършенство. И вероятно този загатнат триумф издаде фалша в образа, който Джордан виждаше пред себе си. Това изобщо не беше Лесли. Това бе Джил, цялото й същество бе съсредоточено с безумна сила в усилието да се превъплъти в образа на друга жена.
Той пристъпи крачка напред. Намаляването на разстоянието между тях не разруши илюзията, която Джил бе успяла да създаде. Колкото повече я доближаваше, тя ставаше по-реална и в същото време още повече изглеждаше като видение.
— Попитах те нещо — изсъска Джордан. Кръвта му почваше да кипи. — Какво си мислиш, че правиш?
Веждите й леко се повдигнаха. Когато го погледна, очите й искряха.
— Правя каквото искаш — отвърна тя. — Знаеш го.
Той пристъпи бавно към нея. Това, че я виждаше пред себе си, го вбесяваше и в същото време отприщваше у него емоции, които не бе способен да овладее.