— Джил — каза той, — полудяла ли си? Откъде ти хрумна тази идея?
Джордан изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Джил, скрита зад маската си, бе спокойна, обзета от странна невъзмутимост след месеци отчаяние.
— Добре дошъл у дома — каза тя с глас, който поразително наподобяваше този на Лесли. — Липсваше ми, Джордан.
Вцепенен, той се втренчи в нея.
— Ти си полудяла. Престани!
Тя вдигна ръка и отмахна една къдрица, която бе паднала на челото й. Това бе жестът на Лесли, изпълнен така просто и естествено, както би го направила самата тя. Погледът в очите й изразяваше доверчива любов. Беше го виждал хиляди пъти в очите на Лесли.
— Обичам те, Джордан — прошепна тя така, че по гърба му полазиха тръпки. — Искам да имаш онова, което желаеш.
Джордан прокара пръсти през косата си. Челюстта му бе здраво стисната. За малко да разтърка очи, за да прогони странното видение.
— Ти си обезумяла! — възкликна той. — Полудяла си, Джил.
Тя се усмихна.
— Можеш да ме наричаш Лесли, ако искаш — каза тя. — Нямам нищо против. И двамата го искаме, нали?
Той отстъпи крачка назад, сякаш за да се защити от нея. Но разстоянието не му помогна повече от близостта. Силата на внушението, постигнато от нея, бе твърде огромна.
— Знам какво искаш — каза тя. — Няма защо да лъжеш повече, Джордан. Просто ела при мен и ще бъде както някога.
Тя протегна ръце и добави:
— Моят прекрасен принц!
Джордан усети как светът му необуздано се устремява към нея. Лудостта й беше заразителна, пронизваше го целия. Не можеше да откъсне очи от нея.
— Хайде, ела — каза тя. — Обичам те. Не ме карай да чакам.
Джордан отстъпи още една крачка назад.
— Джил — каза той, — тревожиш ме. Нека ти помогна. Ти не си…
Ти не си на себе си. Като някаква абсурдна шега, думите бяха на върха на езика му.
Тя тръгна към него. Това бе походката на Лесли, с леко свити отстрани ръце. В очите й искряха дяволитите пламъчета на Лесли, нейната нежност.
— Помниш ли деня, в който носих тази рокля? — попита. — Бяхме толкова влюбени тогава, така изпълнени с надежда. Помниш ли, Джордан?
Вече беше съвсем близо до него. Уханието беше на Лесли. Джордан усети как последните му съпротивителни сили рухват. Съблазняваше го не просто съвършенството на илюзията, но и нейната абсурдност.
— Хайде — каза тя. — Както едно време. Както онзи път на яхтата в пролива. Помогни ми да се съблека.
Тя насочи ръцете му към роклята си. Той затвори очи, когато устните й докоснаха неговите. После ръцете му се озоваха зад гърба й, освободиха роклята и напипаха закопчалката на сутиена й. Леката материя се свлече на пода с безмълвна въздишка и той усети кожата й под пръстите си.
— О, толкова ми липсваше — въздъхна тя и отново го целуна.
Той знаеше, че тя играе. В цялото представление нямаше нито капка правдивост. И въпреки това изречените думи отекнаха право в сърцето му. Беше копнял да го чуе три ужасни години, без да има смелостта да го признае дори пред себе си. А гласът, който ги произнесе, бе гласът на Лесли, изпълнен с нежност и разбиране.
Джордан бе невъобразимо възбуден. Всеки миг щеше да престане да се владее. Тя го всмукваше в същата бездна, в която самата тя бе пропаднала.
Той се опита да запази самообладание, да не се поддава на внушението, но тя бе почти гола, само по бикини. Движеше се бавно, прилепила тяло до неговото. Той усещаше допира на малките й твърди гърди, а собствените му ръце, направлявани от нейните, вече смъкваха бикините надолу по бедрата й.
— О, Джорди — прошепна тя. — Толкова ми липсваше. — Езикът й нежно докосваше неговия. Дори вкусът на устните й бе изпълнен със свежестта на Лесли.
Тя се взря в очите му с победоносно изражение, в което се долавяше и тревога.
Идеше му да я удуши. Ръцете му се сключиха около шията й. Но тя само се усмихна. Дори насилието, изглежда, потвърждаваше властта й над него.
— Значи това е обсебвало мислите ти през цялото време — каза той.
— Твоите — поправи го тя.
Имаше нещо вещерско в нея, когато се сгуши в обятията му. Вече беше гола. Той я целуна. Почувства как нозете й се притискаха в неговите. Тя знаеше, че не може да й устои в това нейно превъплъщение.
— Да — прошепна тя. — Да, Джордан…