— Здравей, Лесли.
Тя се стъписа.
Не беше Джеф. По гласа позна един от приятелите му, Барт Дилън — играеха заедно баскетбол. Беше известен сред момичетата като голям сваляч.
Лесли стоеше с отворена уста, като онемяла.
— Аз… аз мислех… — измънка.
— Джеф не успя да дойде — започна Барт. — Нямаше как. Изпрати мен. Не искаше да се чувстваш самотна. Защо не се качиш, Лесли?
Тя видя как той я оглежда на лунната светлина. Не можеше да повярва на очите си. Всичко това й се струваше невероятно. Сякаш нито това, което ставаше в момента, нито разходката с Джеф в гората не бяха действителност. Сега знаеше как се е чувствала Пепеляшка, когато конете от каляската се превърнали в мишки. Целият свят бе срещу нея. Беше беззащитна и унизена.
— Не се смущавай — каза Барт. — Хайде, качвай се. С нетърпение чаках да дойдеш. Джеф ми каза, че си много страстна.
Той се канеше да отвори вратата, когато Лесли се обърна и побягна.
— Лесли! — извика той с нотки на досада и веселие в гласа. — Не се дръж невъзпитано! Върни се!
Ала тя вече тичаше навътре в гората и дори не чуваше рева на колата и далечния смях. Втурна се към пътеката. Из целия път до вкъщи не видя нищо. Препускаше през тъмнината като обезумяла. Искаше единствено да се прибере у дома.
Когато пристигна, се съблече и дълго стоя под горещия душ. Всичките й крайници трепереха. Когато свърши с душа, облече пижамата си и легна, загледана втренчено пред себе си, сякаш искаше да изличи всичките си спомени. Мъчеше се отчаяно да си въобрази, че нищо не се е случило, че както винаги си е вкъщи сама, че Джеф Патерсън изобщо не подозира за нейното съществуване, че макар и нещастна, ще може да продължи да си живее спокойно.
Дълго лежа така в леглото. Тръпнещото й тяло бавно се полюшваше, сякаш я унасяше в успокоителния ритъм на съня. Беше като замаяна.
Заплака едва след полунощ. Отначало сълзите едва се процеждаха, после се превърнаха в мъчителен поток. Момичешкото й тяло се разтърсваше от хлипове.
Цяла нощ плака. Когато баща й се прибра в девет сутринта, тя пишеше домашните си. На въпроса му защо очите й са червени, тя отвърна, че били възпалени от новия грим, който била купила.
Той скоро си легна и тя остана сама. Вече не можеше да плаче, но й се струваше, че хлиповете все още съдбовно отекват в тишината на душата й и никога няма да спрат.
В понеделник отиде на училище със сведени очи. В автобуса слушаше сутрешните разговори на другите деца, без да чува нищо. Монотонното припяване от радиото на шофьора допълваше чувството й за нереалност.
Когато влезе в сградата на училището, сякаш никой не я забеляза. Тя бързо мина по коридора към класната си стая.
Чак когато тръгна към кабинета по английски, дочу кикотене откъм групичка от три популярни момичета, седнали отвън. По-късно същата сутрин, когато минаваше край баскетболистите, един от тях й подсвирна.
Когато влезе в клас по световна цивилизация, цялата се изчерви. На черната дъска пишеше с големи букви: „Лесли, обичам те! Джеф“.
В продължение на трите минути до влизането на учителката, която изтри тебеширеното послание, подготвяйки класа за урока, Лесли изживя най-ужасното страдание в живота си.
След тази първа седмица подигравките в училище стихнаха и Лесли отново сякаш престана да съществува, незабелязвана от никого. Качваше се на автобуса за училище, влизаше в клас, дърдореше с момичетата, с които бе в приятелски отношения — те всички явно знаеха какво се беше случило, но не споменаваха за това — и се опитваше да забрави. Както всички ония нещастни деца в училище, които в един или друг момент изпадат в беда пред очите на всички останали или стават обект на дълбоко унижение, позорното петно живя в собственото й съзнание много по-дълго, отколкото в съзнанието на другите. Връстниците й бързо забравиха за срама й.
Тя никога не узна причината за огорчението си. Естествено, никой не й каза, че Джеф Патерсън бе споделил за срещата с Барт — най-добрия си приятел от баскетболния отбор, и че всичко бе стигнало до ушите на Джуди Бетанкорт. Съвсем недвусмислено бяха предупредили Джеф, че Джуди никога няма да му прости, ако излиза с друга, още повече, ако това е нищожество като Лесли Чембърлейн.
Джеф не знаеше какво да прави и се бе оставил да го убедят да върже на Лесли тенекия. Когато Барт му бе предложил да отиде на негово място, Джеф е неохота се бе съгласил и с младежко нехайство бе решил да не мисли повече за неудобната ситуация. Оная петъчна вечер Джеф както обикновено бе излязъл с Джуди, а Барт бе заел колата му и бе отишъл на срещата с Лесли.