Джордан отвори широко очи. Не беше виждал съпругата си от месец и половина. Смяташе, че повече няма да се срещнат. Неговите адвокати й бяха писали, но досега не бяха получили отговор.
Джил изглеждаше бледа и изпита. Виждаше я за пръв път от онази нощ, в която му се беше представила в безумното си превъплъщение, нощ, която през остатъка от живота си настоятелно щеше да се опитва да забрави.
— Не съм очаквал да те видя тук — каза той.
— Здравей, Джордан.
— На какво дължа това удоволствие? — Почувства огромната студенина, която му даваше сила да я отхвърли.
Тя стана и направи крачка към него. Погледът в очите й беше особен, нещо средно между предизвикателство и молба.
— Имам новини — каза тя. — Бих искала да поговоря с теб за момент.
Той повдигна вежди с подчертано високомерие.
— Странно. Смятах, че вече сме изчерпали новините си, Джил. Нима има още изненади?
Тя изглеждаше искрено наранена от сарказма му.
— Тогава може би ще е по-добре да тръгвам.
Никога не я беше виждал толкова покъртителна. Беше плаха и беззащитна, като сянка на предишната Джил. В този момент я съжали.
Но нямаше да си позволи да се размеква спрямо нея. Никой в живота му не го беше наранявал така, както го бе сторила тази жена. Беше се омъжила за него чрез измама. Беше проникнала отвъд защитната стена, с която бе оградил чувствата си, точно когато имаше най-голяма нужда да бъде силен и после бе разголила собствената му вманиаченост по начин, който бе разбил сърцето му. Той не я мразеше, но не можеше да понася отново да вижда лицето й или да чува гласа й. Просто искаше да изчезне от живота му.
— Добре — отвърна той студено. — Щом така смяташ.
Приближи се към нея. Самият акт на намаляване на физическото разстояние между тях го изпълваше с погнуса. Винаги щеше да гледа на нея като на някаква зла магьосница, която бе нахлула в живота му по силата на невъобразимо лош късмет и почти го беше съсипала.
Взе шлифера и й го подаде. Тя го пое с трепереща ръка и се опита да го облече. Забравяйки, че е домакин, той я наблюдаваше, без да й предложи помощ. Тя се затрудни с ръкава; той възвърна самообладанието си и се пресегна да й помогне.
Долови, че както беше застанала с гръб към него, тя каза нещо. Думите, изречени съвсем тихо, бяха заглушени от шумоленето на дрехата й.
— Какво? — попита Джордан.
Тя се обърна и вдигна поглед към него.
— Казах, че съм бременна.
Гледаше го с ясни, немигащи очи. Джордан отстъпи крачка назад, сякаш думите й му бяха подействали като плесница.
После си наложи да се овладее.
Бременна. Никога не беше свързал значението на тази дума с Джил. Тя беше сирена, да. Прелъстителка. Но майка? Идеята му се струваше абсурдна.
С надежда да се защити срещу подобна възможност, той потърси най-жестоките думи, които можеше да й каже.
— Откъде знаеш, че е мое?
Тя се усмихна тъжно.
— Твое е, Джордан.
Той отстъпи още крачка назад, като я гледаше втренчено.
— Защо трябва да ти вярвам? — попита той. — Никога не си ми казвала истината. Защо сега да е по-различно?
Той говореше бързо, сякаш за да възпре думите, които неминуемо щяха да бъдат изречени от устата й. Джил търпеливо го изчака да свърши.
После, без да го гледа, промълви:
— Онази нощ. Беше през онази нощ.
Гняв, нажежен като разтопена стомана, избликна в съзнанието на Джордан. Искаше да убие тази жена заради онова, което му беше причинила. Но сега по някакъв начин усети, че му казва истината. Това го накара да я намрази още повече, но разруши защитната стена, която така внимателно бе издигнал срещу нея.
— Ти си лъжкиня — изрече той неубедително.
Джил само поклати глава. Изглеждаше много малка и крехка, но притежаваше оръжие, на което той не можеше да противостои.
— А дори и да ми казваш истината — продължи той, — това няма да промени отношенията ни.
Лъжата, изречена от устните му, прозвуча кухо. Той си даваше сметка, че онова, което му бе съобщила току-що, променяше всичко. С изключение на омразата му към нея, която никога нямаше да се уталожи.
Настъпи продължително мълчание. Стояха само на две стъпки един от друг. Ако можеше, би издигнал цял свят между себе си и нея. Призляваше му, че я вижда пред себе си.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя накрая.
Звукът на думите й го изпълни с желание да я удуши. Но тя носеше собственото му дете. Беше безсмислено да я убива.