— Освободи се от него — каза той с треперещ глас.
Тя го погледна.
— Наистина ли го мислиш?
За нея той беше прозрачен, разбира се. Беше сигурен, че бебето е негово. Знаеше дори кога е заченато. Щеше да помни тази нощ цял живот.
Погледна я мрачно. Тя вече му бе причинила неизразима мъка със своите лъжи, с изкусните си маски и с всепроникващия лъч на интуицията си, която й позволяваше да вижда в душата му. Тя бе въплъщение на съвършения фалш. Заради нея той също бе станал фалшив. И нищо, което занапред можеше да се присъедини към двамата, нямаше да бъде в състояние да ги промени.
Но тя носеше неговото дете.
— Не — каза той, победен. — Не, не го мисля.
Погледна я ужасен. Кристалните дълбини на очите й се разшириха, сякаш за да го погълнат. В този миг изглеждаше по-красива и по-ужасна от всякога.
Противоречиви сили тласкаха Джордан към съпругата му и в същото време с непреодолима сила го отдалечаваха от нея. А той бе изтощил всичките си сили само за да се владее.
Колкото до Джил, тя остана неподвижна, вперила поглед в него. Шлиферът скриваше крехкото й тяло, което го бе хипнотизирало със своя чар, омърсило е измамността си и сега съхраняваше ембриона на собственото му дете.
— Добре — каза Джордан, — добре.
Никой не се помръдна. Съпруг и съпруга се взираха в очите си, разделени от бездна, вечна като живата плът, която ги свърза заедно, този път завинаги.
52
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
На 30 март 1979 година Рос Уилър получи нов инсулт.
Загуби част от двигателните функции, които бе възстановил в лявата страна на тялото си след месеци рехабилитация, и „пропадна“ на някои въпроси от когнитивните тестове, които преди това не му създаваха затруднения.
Лекарите окуражаваха Лесли с думите, че подобни епизоди са нещо обичайно за пациентите с инсулт и представляват известно „влошаване“, с което болните и семействата им просто трябва да се примирят. Лесли не беше убедена във версията, която й се поднасяше, но нямаше нито средствата да потърси друго мнение, нито смелостта да го изслуша. Тя се вкопчи с детска доверчивост в оптимизма на лекарите, въпреки че вътрешно чувстваше зловещата истина, която те се опитваха да й спестят.
Рос трябваше да остане две седмици в болница за наблюдение и поредните тестове. Цената на тази хоспитализация щеше да принуди Лесли да вземе втора ипотека върху къщата, може би да потърси заеми от някои далечни роднини на Рос или свои. Неудобството да иска пари не я потискаше толкова, колкото развитието на болестта на съпруга й. Ужасяваше се при мисълта, че краят на живота й с него наближава. Половината от времето й бе изпълнено с отчаяни опити да го отрече, а другата половина — с усилия да се подготви за онова, което я очакваше.
През този ден тя излезе от стаята на Рос към обяд и му каза, че няма да се върне преди вечерните часове за посещение. Обясни му, че имала много работа в офиса. Заради последните събития била изостанала от графика за редица поръчки.
Рос прояви съчувствие и сам я подкани спокойно да си свърши работата, дори това да означава, че този ден повече няма да се видят.
— И накарай тези момичета поне малко да те облекчат — добави той. — Кажи им, че шефът им така е наредил.
Той стисна ръката й. И двамата се страхуваха, но Рос бе по-смелият от двамата. Въпреки че изглеждаше по-слаб и лицето му бе изкривено от това изражение на вътрешна болка, което толкова безпокоеше Лесли, той беше издигнал щита на своето чувство за хумор около тях двамата и помагаше да държат отчаянието й на разстояние.
Лесли го прегърна силно.
— Толкова те обичам — прошепна тя тревожно.
— И аз те обичам, момичето ми — отвърна той.
В очите й имаше сълзи, когато му махна от прага. Той беше забелязал това у нея още след първия удар, тази вълнуваща неспособност да сдържа сълзите си всеки път, когато се налагаше да се разделят.
Лесли не отиде в офиса. От болницата веднага потегли с колата към експресната магистрала на Лонг Айлънд и успя да стигне до Фармингтън за по-малко от час, като през цялото време се движеше с твърде голяма скорост.
Когато пристигна — Клиф Байър беше на работа, но Джорджия беше у дома с Тери.
Лесли не можа да скрие изненадата си при вида на малкото момченце. Краката му се бяха удължили, лицето му бе станало по-тясно, а в очите му се бе появила някаква особена зрелост, която тя не бе забелязвала до този момент. Не го беше виждала почти половин година. Болестта на Рос поглъщаше до такава степен времето и вниманието й, че тя не се беше обаждала на семейство Байър от месеци.