— Днес виждаш ли някакви маймуни? — попита Лесли.
— Маймуни? — повтори той озадачен.
Сърцето на Лесли се обърна, когато си даде сметка, че той бе надраснал тяхната стара игра и я беше забравил.
— Забрави ли как се преструвахме, че виждаме маймуни сред клоните на дърветата? — попита тя. — Помниш ли как си бъбреха? А песничката, която си пеехме?
За момент той остана безмълвен.
— „Наскоро на панаира за животни бяхме“ — запя тя. Той леко се усмихна. — „Там зверове и птици какви ли не видяхме“ — добави тя.
— „Грамадният бабун, от лунна светлина огрян…“ — Той по-скоро го изрече, притеснен да пее като малко дете.
— „… косата рижа си решеше засмян…“ — Тя го притисна в обятията си. — Значи все пак си я спомняш.
— В началото не, но сега се сетих — отвърна той.
Вътрешно Лесли бе обзета от отчаяние. Знаеше, че Рос е в болницата под грижите на лекари, които се опасяват, че всеки момент може да получи нов масивен инсулт. Той щеше да го убие, в това нямаше никакво съмнение.
А това малко момченце, което я харесваше, и може би я обичаше по свой начин, растеше с всеки изминал ден и се променяше толкова бързо, че бе невъзможно да очаква от него да помни всичко, което бяха правили заедно при срещите си или пък техните малки ритуали. Той се гмурваше в своя свят и тя, Лесли, постепенно избледняваше от съзнанието му.
Почувства се така, сякаш като прегръщаше малкото мъжко телце, се вкопчва в нещо, което времето неизбежно щеше да й отнеме. Времето бе нейният голям враг, не само с Рос, който беше тласкан от болестта към края на своя живот, но и с това момченце, което с всеки изминал ден се променяше и се превръщаше в човек, който щеше постепенно да я забрави, докато сърцето му се откриваше за нови изживявания и нови хора.
Но тя щеше да се държи за онова, което й оставаше. Тази година я бе научила да не оплаква онова, което светът й бе отнел, а да бъде благодарна за всичко, което все още й даваше. Нещастието бе превърнало Лесли във воин. Тя ставаше специалист в умението да извлича максималното от неблагоприятни ситуации.
— Разкажи ми за учителката си — каза тя.
— Ами — започна той разсеяно, докато си играеше с пръстите на лявата й ръка. Забеляза венчалната халка. — Казва се госпожица Купърсмит.
— Добра ли е? — попита Лесли, притворила очи от удоволствие, докато малките пръстчета докосваха нейните.
— О, да — отвърна той. — Добра е. Миналото лято си купи нова кола. Каза ми, че ще ме повози някой ден.
— Ще бъде забавно.
Лесли слушаше какво й разказва и от време на време му задаваше въпроси, за да го насочи. Той й разправи за приятелите си в училище, за нещата, които правеха заедно, къде щели да ходят през ваканцията следващото лято и къде щели да го заведат неговите родители. Всяка негова дума бе истинско щастие за Лесли, безценен еликсир, който я приближаваше до него в този кратък миг.
— Сега, след като си вече достатъчно голям, за да пишеш, сигурно някой ден ще ми изпратиш писмо — каза тя.
— Да — отвърна той. — А ти ще ми отговориш.
— Можем ли да станем приятели по писма? — попита тя.
— Какво значи това?
Тя му обясни. Докато говореше, държеше ръчичката му в своята, вкопчила се сякаш против волята си в този несигурен знак, сочещ към бъдещето, този контакт, който щеше да продължи да го свързва с нея.
— Само че няма да има защо да си пишем — каза той внезапно.
— Защо? — попита тя.
— Защото — обясни той, — когато порасна, аз ще се оженя за теб. Значи няма нужда.
— Така си е — кимна тя, изпълнена с благодарност заради фантазията му.
По някакъв начин този горчиво-сладък момент, в който тя се бе вкопчила в него и в същото време го пускаше да си отиде, беше още по-красив заради своята мимолетност. Тя държеше в обятията си един беглец, създание, което се променя, амалгама от времето и нейната любов.
В този момент Лесли имаше чувството, че само мимолетните неща са истински. Важните неща в живота, уви, бяха онези, които винаги се изплъзваха. Онези, които оставаха твое притежание, бяха несъществени. Поне това бе собствената й истина, тъй като всички хора, които обичаше, сякаш изтичаха между пръстите й, също като това красиво момченце, което се изплъзваше в този нежен миг, дори когато й обещаваше да бъде неин завинаги, да порасне и да се ожени за нея.
И така, Лесли седеше с момчето си, което бе положило глава в скута й, вперило поглед в короната на стария дъб, който покровителствено полюшваше клони над тях. Тя вече бе зряла жена и бе научила своя урок за преходността в живота. Обучаваше се по твърде болезнен начин, че човек трябва да бъде много енергичен и умен с хората, които обича, да сграбчва своите мигове с тях като безценни падащи звезди, преди да са изчезнали. Изкуството на любовта се състоеше в умението завинаги да съхраниш в сърцето си тези златисти отблясъци, въпреки че те отдавна може да са престанали да бъдат реалност, да са изчезнали, забравени от всички останали.