За едно дете като Тери бъдещето бе необятно, открито за неговата находчивост и любопитство, място, където би могъл да направи всичко, което пожелае. За Лесли бъдещето бе враг, който хищно се стремеше да погълне нещата и хората, които тя обичаше. Миналото придобиваше все по-голяма важност за нея, защото него поне можеше да задържи и да изследва на спокойствие.
Беше твърде погълната от този труден урок и от овладяването на специалното умение да обича, отдалечена във времето и пространството, за да забележи каквото и да било извън момченцето в скута й.
По тази причина изобщо не й хрумна да хвърли поглед зад гърба си към храстите в дъното на парка, откъдето тайно я наблюдаваше Тони Доранс.
В резултат на което изобщо не видя изражението, изписано на лицето му, докато ги следеше с поглед.
Но този път Тони изобщо не гледаше Лесли.
Единственото, което виждаше, бе това малко момче.
И както Лесли разпознаваше собственото си сърце у Тери Байър, така Тони Доранс откри в това малко личице своя син от Лесли.
Книга четвърта
Най-красивата на света
53
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
16 юни 1979 г.
Както се оказа, състоянието на Рос не беше толкова безнадеждно. През пролетта той се позакрепи. Паметта му за имена и думи леко се подобри, а интелектуалният му капацитет възстанови равнището си отпреди Коледа. Благодарение на изключителната си воля, както и на ревностната рехабилитация, той командваше движенията си значително по-добре и можеше да изпълнява редица задачи, които след първия удар му бяха прекалено трудни.
Лесли си налагаше да гледа нещата от добрата им страна. В това отношение в лицето на лекарите тя намираше всеотдайни помощници.
— Мозъкът е толкова сложен орган, че ние не сме в състояние да предскажем какво ще стане — каза й доктор Гет. — Виждал съм пациенти, които се възстановяват след състояние, много по-тежко от това на съпруга ви. Само не забравяйте — най-важни са настоятелните усилия и любовта. Продължавайте да вярвате в Рос и той няма да загуби вяра в себе си. Всичко е възможно.
В тази слънчева сряда улиците на Джонсънвил излъчваха предчувствие за настъпващото горещо лято. Лесли беше на работа цяла сутрин и се върна у дома, за да отведе Рос в болницата за рехабилитационния цикъл. Сега се връщаше в офиса да довърши някои важни неща, които отлагаше твърде отдавна. Този ден обещаваше да свърши като много други — тя щеше да се прибере у дома и след една кратка вечеря да се строполи в леглото в девет или девет и половина и да потъне в изнурителен сън.
До този момент през деня бе хапнала само купичка овесени ядки в кабинета си. Последния път, когато бе посмяла да се претегли, тежеше петдесет и един килограма. Дори когато се сещаше да яде, нямаше никакъв апетит. Мисълта за храна й беше досадна и дори противна. Слабееше непрекъснато. Сестрата на Рос, една мила жена на име Кони, бе констатирала този факт с неодобрение и я бе посъветвала да се обади на своя лекар. Лесли я бе изслушала любезно и буквално след минути бе забравила за предложението. Енергията и концентрацията й стигаха само колкото да си върши работата в офиса и да посвещава останалата част от времето си на Рос. Не беше в състояние да мисли за себе си или за здравето си.
Тя внимателно изведе колата от мястото, където беше паркирана, като непрестанно гледаше в огледалото за обратно виждане, и се отправи към изхода на паркинга. Мушна билетчето си в малкия процеп и проследи с поглед как бариерата започна несигурно да се вдига.
В този момент вратата вдясно внезапно се отвори и някой се вмъкна в колата й.
От устните на Лесли се откъсна слаб викна уплаха. Помисли си, че искат да я ограбят. После видя кой е и пребледня.
Тони Доранс не се усмихваше. Изражението, изписано на красивото му лице, бе строго и решително.
— Да тръгваме — нареди той.
Лесли бе твърде стъписана, за да помръдне. Седеше, втренчила в него поглед, който излъчваше едновременно тревога и раздразнение.