Той сви рамене.
— Не че тази информация ми е необходима. Познах сина си още щом го видях.
Лесли присви очи.
— Нямаш никакво право да обсъждаш семейство Байър или техния син. Абсолютно никакво. Това не те засяга.
Тони поклати глава с многозначителна усмивка.
— Аз съм бащата на момчето — каза той.
Лесли започна да разсъждава. По изражението на Тони личеше, че според него той има някакво въздействие върху Лесли. Но тя си спомняше, че той бе човек, който не пренебрегва логиката.
— Добре — каза тя. — Да кажем, че ти си биологичният баща на момчето им. Това не променя нищо. Ти си напуснал майката преди раждането на бебето. Аз родих детето и го дадох за осиновяване. Неговите родители бяха така мили да ми позволят от време на време да го посещавам. Това е нещо обичайно. Ти обаче нямаш никакви законни права над него. Абсолютно никакви. Ако се опиташ да предявиш някакви претенции, ще бъдеш изхвърлен от съда.
Тони поклати глава с горчиво задоволство.
— Смяташ се за много умна, нали? — попита той. — И си мислиш, че всичко си пресметнала?
Лесли го погледна с презрение.
— Какво има тук за пресмятане, Тони? Живей си живота. Ти ме изостави преди толкова време. Не си ли спомняш? Беше в деня, когато щяхме да се женим. Чаках те да дойдеш, но ти не го направи. Изостави ме, сякаш не струвах нищо за теб. Дори не се обърна. Помниш ли, Тони? Кажи?
Внезапна сила бе обагрила думите й. Те бяха като силни пръсти, които се протягаха към него, пръсти, от които струеше гняв. Трябваше да направи усилие, за да овладее гласа си.
— Аз продължих да живея. Имам съпруг, омъжена съм. Бебето, което родих преди шест години, си има дом. Той е щастливо, нормално дете… и съвсем не благодарение на теб. Защо не продължиш да си гледаш живота и не ме оставиш на мира?
Тони отново поклати глава.
— Ти май наистина не разбираш. Това, че пътищата ни се пресякоха след всичките тези години, съвсем не е случайност. Това беше съдбата, Лесли. През цялото това време нещо в живота ми не беше наред. Чувствах го, но не можех да го разбера. Смятах, че е просто лош късмет, погрешен избор. Но нещо съществено липсваше. После те видях отново и осъзнах какво е. Беше ти. Смяташ ли, че съдбата щеше да ме отведе до прага ти след всичкото това време, ако не се е опитвала да ми каже нещо?
Лесли го гледаше озадачена.
— Това е съвпадение, Тони, нищо повече.
Той поклати глава. В следващия миг на лицето му се изписа ласкаво изражение.
— Не — каза той. — Когато те видях, си помислих, че ще се строполя мъртъв. Ти беше онова, което през цялото време липсваше в моя живот. Ако ти кажа какво ми струваше да стоя там в твоята къща и да говоря за онази застраховка, когато сърцето ми се късаше… Никога няма да разбереш как се почувствах. Аз те обичам, Лесли. Не съм преставал да те обичам от тогава. Трябваше ми това щастливо стечение на обстоятелствата, за да го разбера.
Очите на Лесли се разшириха. Тя видя, че той беше искрен.
— Ти си луд — каза тя. Думите се изплъзнаха от устните й, жестоки и гневни, преди да успее да ги спре.
Сега изразът на мрачна решителност се върна в очите му. В него имаше нещо диво, сякаш неговата мъжественост избликваше от собствената му натрапчива идея. Тя напрягаше Лесли и дори я караше да изпитва отвращение, че е близо до него.
— Още първия път — продължи той — разбрах, че нещо не е наред с онази твоя малка къща в предградията и с болния ти съпруг. Не ми звучеше правдиво. Това не е твоето място. Не и на моята Лесли. Беше просто фасада.
Той погледна през прозореца. На лицето му бе изписано изражение на особена вглъбеност, която тя не познаваше у него.
— Знаех, че ако те следя, рано или късно ще открия истината — продължи той. — И действително се оказа лесно. Ти ме отведе право при момчето, Лесли. Върна ме обратно при нашата любов — твоето начало. Там, където двамата се разделихме.
Отново чувство за болезнено несъответствие прониза Лесли. В известен смисъл Тони беше прав за нея. Но не както той си мислеше. Ясно, беше я разкрил. Но в сегашния й живот имаше повече, отколкото личеше на пръв поглед. Тя отдавна си го беше признала и го беше приела. Но Тони не можеше да види липсващите връзки между отдавна несъществуващите им отношения и сегашния й живот. Ето защо можеше да смята, че тя продължава да го обича.
Но щеше да бъде трудно да го убеди, че греши. Тя виждаше как логиката му се губеше, погълната от неговата натрапчива идея.