— Да — повтори той. — Проследих те. И открих тайната ти.
Извърна се към нея и я. Погледна. В очите му блестеше триумф, но и още нещо.
— Това бях аз — продължи той. — Аз и моят син.
Лесли се ядоса, Той говореше пълни глупости. Но увиваше тези безсмислици с нещо стегнато и задушаващо, което включваше него, нея и невинния малък Тери Байър.
— Тони, ти си полудял! — възкликна тя.
Той бързо се наклони напред и сграбчи двете й ръце, преди да е успяла да го спре.
— Знаех, че ще кажеш точно това. Знаех го през цялото време. Опитваш се да твърдиш, че не е било нищо, че е отдавна минало. Но ти грешиш, Лесли. Ти винаги си грешала по отношение на мен. Истина е, аз те изоставих. Това беше голямата ми грешка, най-голямата грешка в живота ми. Защото тогава аз те обичах. И сега те обичам. Ти също ме обичаше. Не се опитвай да го отричаш. Тогава беше толкова очевидно, личеше в начина, по който ме гледаше, по който се любеше…
Той въздъхна при спомена. Тя се изчерви, защото не можеше да отрече, че той бе първият й любим, мъжът, който я бе превърнал от девойка в жена.
Той видя руменината й. Кимна леко, а в очите му проблесна разбиране.
— Ти беше единствената жена, която е означавала нещо за мен — продължи той. — И бебето, малкото момченце, е доказателство за това. Дори ти не можеш да го отречеш. Доказателство, че си ме обичала. Доказателство, че сме създадени един за друг. Аз пропилях седем години от живота си в напразни опити да затворя очи пред този факт. Но после съдбата ме накара да те открия отново. Сега знам кой съм. Знам къде ми е мястото. И къде е твоето.
Настъпи мълчание. Тя избягваше погледа му, но чувстваше как очите му настоятелно се взират в лицето й.
— Обичам те — каза той. — Ти си всичко, което съм обичал на този свят. Ти също ме обичаш, Лесли. Вече го знам. Просто искам да го чуя от теб. Моля те. Поне това ми дължиш.
Лесли поклати глава, сякаш да разкъса паяжината в съзнанието си. Неговата фантазия не беше пълна измислица; по някакъв изкривен начин тя отразяваше реалността. За нея бе просто безумие, но за него вероятно съдържаше неопровержима логика.
Тони сигурно бе отгатнал мислите й, защото нежно докосна ръката й.
— Виж, аз не съм луд, Лесли. Просто сбърках. Много. Вършех не онова, което трябваше. Поех по погрешната пътека. Пътека, която ме отведе далеч от теб. Но сега те намерих. Каквото и да се случи, това не може да промени. Ти си моя и аз съм твой.
Лесли почервеня от гняв.
— Достатъчно те слушах! Ако искаш да си строиш въздушни кули, това си е твоя работа. Съжалявам, ако животът ти не се е стекъл така, както си искал. Но не се опитвай да ми приписваш вината за това. Виждаш ли, Тони, ти изобщо не си се променил. Нямаш смелостта да поемеш отговорността за собствения си живот и затова ме въвличаш в него след всичките тези години, като че ли това може да те спаси. След като самият ти ме прелъсти и ме изостави да се оправям както мога…
Очите, й неволно плувнаха в сълзи при спомена за това какво бе представлявал този мъж за нея и за мъката, която бе изстрадала заради него.
Тя не вдигна поглед. Ако го беше сторила, щеше да види искреното изумление в очите му.
— А сега — продължи тя с несигурен глас, — сега смяташ, че можеш да нахлуеш обратно в живота ми, сякаш мястото ти е запазено. Е, не е. В моя живот вече няма място за теб. Не си ми необходим, не те искам!
— Знам колко болка съм ти причинил — каза той тихо. — Никога няма да разбереш как ме измъчва това. Но, виж, Лесли, ние получихме още един шанс. Съдбата ни даде още една възможност! Проумей го!
В очите й отново проблесна гняв.
— Грешиш. Съдбата ти е дала шанс да видиш в какъв боклук си превърнал собствения си живот. Ето какво означаваше появата ти като застрахователен агент на прага ми, Тони. Това беше смисълът!
Той извърна поглед. Резките й думи му причиниха болка. Не беше престанал да мисли за това унижение, откакто видя изражението на лицето й, когато отвори вратата и го видя там на прага. Това бе изразът на досада и зле прикрито презрение. Изразът, който всяка домакиня пази за нежелания търговски посредник.
— Ако си притеснена за пари — започна той, — това не е проблем. Върна ли те при себе си, ще стана мъжът, който бих могъл да бъда през цялото това време. Ще си намеря по-добра работа. Ще живееш в къща не по-лоша от тази, която притежаваш в момента…
Думите му заглъхнаха, когато видя погледа й. Това бе поглед, изпълнен с презрение заради абсурдността на фантазиите му.
Лицето на Тони пламна от срам. Усети, че тя го унижава съвсем преднамерено. Вече почти я мразеше заради това.
Отвори вратата и слезе от колата. Заобиколи, застана от другата страна и се наведе към Лесли.
— Обмисли нещата. Не бързай. — Тонът му бе хладен и делови.
— Не е необходимо — каза тя. — Не ми трябва време и освен това нямам нужда да мисля за теб. Сбогом, Тони.
Тя се пресегна да запали колата, но ръката му сграбчи ключа и го измъкна. После предизвикателно го разклати пред очите й.
— Съпругът ти знае ли, че имаш дете? — попита той.
Ръцете на Лесли, които стискаха волана, трепнаха. Тя гледаше право напред.
— Да, знае — отвърна тя. Гласът й леко трепереше. Молеше се лъжата да е прозвучала убедително.
Тони продължаваше да подрънква ключовете, като настоятелно я изучаваше с поглед.
— Е, добре, ще видим.
Лесли стисна зъби, за да не каже нещо, и продължи да се взира в предното стъкло.
— Ти нямаш деца от него, нали? — попита той. — А се обзалагам, че си опитала. Виждаш ли, скъпа, това само потвърждава моята позиция. Той не е мъжът за теб. Той е инвалид. Неудачник. Аз съм направил моите грешки, а той е твоята грешка. Един ден ще имаш много деца. Но това ще бъдат моите деца.
Лесли се почувства така, сякаш гърдите й бяха стегнати с въже. Събра всичката сила в треперещото си тяло и пое дълбоко въздух, сякаш за да го скъса.
— Ти си тъй жалък, Тони — каза тя. — Иди си и се опитай да живееш живота си. Желая ти щастие.
После взе връзката ключове от ръката му. Той не се опита да я спре. Тя успя да завърти ключа и да запали колата. Той започна да казва нещо, но тя не го чу, защото превключи на скорост, натисна здраво педала на газта и колата се понесе напред с оглушителен рев.
Докато се отдалечаваше по алеята на непознатото гробище, тя продължаваше да го наблюдава в огледалото за обратно виждане. Стоеше там, изправен в своя делови костюм, ограден от дървета и надгробни паметници. Беше зловеща гледка, образ на призрак от миналото, надигнал се сред тези гробове, за да се изправи срещу нея от кръв и плът.
Като се опитваше да потисне вълнението си, Лесли впери поглед в пътя пред себе си и си каза, че повече никога няма да се обръща назад.