Думите му заглъхнаха, когато видя погледа й. Това бе поглед, изпълнен с презрение заради абсурдността на фантазиите му.
Лицето на Тони пламна от срам. Усети, че тя го унижава съвсем преднамерено. Вече почти я мразеше заради това.
Отвори вратата и слезе от колата. Заобиколи, застана от другата страна и се наведе към Лесли.
— Обмисли нещата. Не бързай. — Тонът му бе хладен и делови.
— Не е необходимо — каза тя. — Не ми трябва време и освен това нямам нужда да мисля за теб. Сбогом, Тони.
Тя се пресегна да запали колата, но ръката му сграбчи ключа и го измъкна. После предизвикателно го разклати пред очите й.
— Съпругът ти знае ли, че имаш дете? — попита той.
Ръцете на Лесли, които стискаха волана, трепнаха. Тя гледаше право напред.
— Да, знае — отвърна тя. Гласът й леко трепереше. Молеше се лъжата да е прозвучала убедително.
Тони продължаваше да подрънква ключовете, като настоятелно я изучаваше с поглед.
— Е, добре, ще видим.
Лесли стисна зъби, за да не каже нещо, и продължи да се взира в предното стъкло.
— Ти нямаш деца от него, нали? — попита той. — А се обзалагам, че си опитала. Виждаш ли, скъпа, това само потвърждава моята позиция. Той не е мъжът за теб. Той е инвалид. Неудачник. Аз съм направил моите грешки, а той е твоята грешка. Един ден ще имаш много деца. Но това ще бъдат моите деца.
Лесли се почувства така, сякаш гърдите й бяха стегнати с въже. Събра всичката сила в треперещото си тяло и пое дълбоко въздух, сякаш за да го скъса.
— Ти си тъй жалък, Тони — каза тя. — Иди си и се опитай да живееш живота си. Желая ти щастие.
После взе връзката ключове от ръката му. Той не се опита да я спре. Тя успя да завърти ключа и да запали колата. Той започна да казва нещо, но тя не го чу, защото превключи на скорост, натисна здраво педала на газта и колата се понесе напред с оглушителен рев.
Докато се отдалечаваше по алеята на непознатото гробище, тя продължаваше да го наблюдава в огледалото за обратно виждане. Стоеше там, изправен в своя делови костюм, ограден от дървета и надгробни паметници. Беше зловеща гледка, образ на призрак от миналото, надигнал се сред тези гробове, за да се изправи срещу нея от кръв и плът.
Като се опитваше да потисне вълнението си, Лесли впери поглед в пътя пред себе си и си каза, че повече никога няма да се обръща назад.
54
„Пийпъл“ от 9 септември 1979 г.
„Тези дни милиардерът мечтател Джордан Лазаръс и неговата красива съпруга Джил не мислят единствено за прочутия и спорен проект «Лазаръс» и за облагородяването на градска Америка.
Докато съпругът Лазаръс работи по цял ден с правителствени ръководители и водещи фигури в света на бизнеса върху осъществяването на епохалния проект «Лазаръс», неговата съпруга Джил е заета да подготви уютно гнездо в семейния дом на Сътън Плейс за бебето, което очаква през ноември.
Запитана как вървят нещата, лъчезарната госпожа Лазаръс отговори на репортерите с красноречива лаконичност: «Аз съм в рая. Откакто се запознах с Джордан, мечтая да му родя дете. И сега това ще се случи. Твърде е хубаво, за да е истина».
Колкото до Лазаръс, не можахме да го открием за коментар, тъй като по дванайсет часа на ден той се уединява с избрани лично от него специалисти по градско строителство и финанси, които са се заели да превърнат в реалност негов проект за преструктуриране на вътрешността на големия град. Но по сведения на източници, близки до милиардера, той никога не е бил по-щастлив или в по-голяма вътрешна хармония със самия себе си.
«Джордан винаги е живял за бъдещето — казва неговият приближен сътрудник Сам Гадис. — Той е мечтател. Ето защо проектът „Лазаръс“ за него означава твърде много. Той иска да остави собствена следа в бъдещето. Такива са чувствата му и по отношение на очакваното с нетърпение дете. То също ще бъде част от бъдещето му — неговата връзка с идните поколения. С една дума, Джордан е изключително щастлив човек.»
Семейство Лазаръс непрекъснато са засипвани с поздравителни писма и картички, повечето от които гадаят какво ще бъде бебето — момче или момиче. Самият Лазаръс с усмивка отказва да отговаря на въпроса дали държи на наследник.
Какъвто и да е резултатът, ние прибавяла своите благопожелания към тези на цялата признателна нация.
Джил и Джордан, бъдете щастливи!“
Това бе най-ужасната година в живота на Джил.
С напредването на месеците тя непрекъснато бе принудена да демонстрира лъчезарна физиономия за пресата, докато в същото време в личния й свят цареше пълна разруха. Изпитанието й отнемаше много — може би твърде много, опасяваше се тя, за да й позволи да бъде истинска майка, когато роди своето бебе.