Затова не беше чудно, че Бен, стюардът на яхтата, бе взел Джил за Лесли. Джордан трябваше да осмисли важността на тази случка още навремето, но не го беше сторил. Желанието го бе заслепило за истината.
Джордан разбра, че от самото начало е открил сърцето си за Джил чрез измама. Днес лицето й бе като огледало, което хвърляше жестока светлина върху собствения му фалш, както и върху нейния, върху бездънната, безкрайна лъжа, която представляваше техният брак.
Въпреки всичко Джордан чувстваше дълбока, изначална връзка с Джил, защото тя бе майка на неговото дете. Но не беше способен да й прости онова, което бе сторила. Нито можеше да се насили да я докосне, тъй като измамата в сърцевината на тяхната близост бе твърде ужасна. Но дори и да го стореше, да й откриеше сърцето си, макар и за миг, това нямаше да бъде неговият копнеж по Джил. Тогава щеше да бъде разобличен в цялата си голота, както стана в нощта на нейния маскарад. А това той не можеше да понесе.
Затова Джордан обърна гръб на самотната си съпруга. Дните му минаваха в работа по проекта „Лазаръс“, а нощите си прекарваше в опити да проникне с поглед в тялото на Джил и да види невинното създание в утробата й. В известен смисъл бебето бе неговото бъдеще. С раждането му Джордан щеше да се спаси от опетненото си минало и да започне живота си отново.
Знаеше, че не е редно едно дете да се появява на бял свят по този начин, но той беше безсилен. Искаше това бебе повече от всичко, което някога бе пожелавал през живота си. Възприемаше го като единствен шанс за щастие.
Щеше да изтърпи още няколко месеца заради него. И тогава щеше да започне, нов живот. Или поне така си мислеше.
Такова бе болезненото отчуждение между Джордан и Джил, отчуждение, невидимо за околния свят, когато внезапен обрат в събитията хвърли нова светлина върху тяхната агония.
Почина Мег Лазаръс.
Джордан научи за последния инфаркт на Мег в средата на една топла септемврийска нощ и веднага излетя с частния си реактивен самолет за Пенсилвания. Когато пристигна, Мег беше в интензивното на болницата „Св. Джоузеф“. Бяха извикали вече свещеник да изпълни последните ритуали.
Когато седна в самолета и по-късно, докато караше към болницата, Джордан бе обзет единствено от деловата мисъл, че трябва да бърза. Емоциите много отдавна му причиняваха такава неимоверна болка, че тази вечер, изглежда, имаше място единствено за чисто движение, за чиста воля.
Когато пристигна, братята и сестрите му се бяха събрали в чакалнята. Джералд, Клей и Райън седяха унило на столовете от метал и пластмаса и изглеждаха изтощени и безполезни. Майка му беше в стаята с Мег.
Луиз се хвърли в обятията му.
— Джордан — възкликна тя, — слава богу, че дойде!
Цялото семейство изглеждаше безпомощно и покъртително търсеше опора в Джордан. Мег беше техният духовен водач и да я загубят бе все едно да загубят почва под краката си.
— Тя… Как е тя? — попита Джордан.
Луиз извърна поглед и очите й се напълниха със сълзи.
— Пита за теб — отвърна тя. — Мисля, че се държи само… — Разрида се и не можа да каже нищо повече.
Сестрата въведе Джордан при Мег. Майката стана от стола до леглото, целуна безмълвно Джордан и излезе от стаята. Джордан сведе поглед към лицето на Мег. Маската на смъртта бе започнала да заличава чертите, които толкова обичаше. Мег изглеждаше като парцалена кукла. Взираше се с празен поглед в тавана.
— Мег — прошепна той и хвана ръката й. — Аз съм, Джордан.
Дълго време тя лежа, без да отговори. Но ръката й трепна в неговата и гърдите й се повдигнаха, докато се бореше да намери поне глътка въздух, за да каже нещо.
Той се надвеси над нея, за да не й се налага да мести поглед към него.
— Мег, аз съм, Джордан.
— Джорди? — Гласът й беше само ехо, така далечен и изкривен от неизбежната смърт, че изглеждаше почти неузнаваем.
— Тук съм, скъпа — каза той. — Всичко е наред.
Очите й бяха приковани в него, но без да го фокусират. Забеляза, че лицето й е мокро от сълзи, и с изненада установи, че са неговите собствени. Въпреки че не чувстваше нищо, освен неистовото напрежение, с което се бе устремил към нея, от очите му се стичаха сълзи.