Това ли имаше предвид Мег? Той не знаеше. Не я познаваше напълно, себе си също.
Но щеше да осигури на детето си сигурност и щастие. Или щеше да умре за това.
С тази мисъл за личния си живот Джордан обърна гръб на Мег и на една голяма част от себе си, за да се изправи още веднъж с лице към бъдещето.
55
Бебето се роди на десети ноември. Беше момиченце.
Кръстиха я Маргарет, в памет на Мег.
Когато я донесоха на Джил, тя я притисна до гърдите си със смесени чувства. В продължение на девет месеца този момент я бе изпълвал едновременно с ужас и с тръпнещо очакване.
Бебето бе невероятно красиво, свежо и румено, с млечносиви очи като на пеленаче и любвеобилни малки ръчички, които се свиваха в юмручета, докато издаваше гърлени звуци. Плачеше много малко и само се гушеше в гърдите на Джил. Беше толкова невинно и сладко, така жадно за живот, че видът му бе просто омайващ.
— Има очите на баща си — каза една от сестрите.
— И неговите коси — добави друга.
Детето наистина много приличаше на Джордан. Имаше неговите ясни, открити черти, душевното спокойствие и странния замечтан поглед.
Всички сестри бяха възхитени от Джордан заради огромното му богатство и популярност, както и заради всеизвестната му хубост, тъй че бе съвсем естествено те да виждат прилика между новороденото момиченце и нейния баща.
Но Джил не можеше да не забележи, че никой не говори за някаква прилика между детето и самата нея.
През първите няколко дни се опитваше да се убеждава, че това не означава нищо. С течение на времето бебето щеше да покаже типична амалгама от чертите на майка си и баща си.
Но тя не можеше да устои на порива си, взираше се в малкото личице с почти натрапчива придирчивост, сякаш търсеше някаква следа от себе си.
Дори и да я имаше, Джил не успя да я открие.
Джордан обожаваше бебето. И фактът, че е момиче, го изпълваше с нескрит възторг.
Още в първия миг, когато видя Мег, лицето му засия така, както Джил никога досега не го беше виждала.
Носеше я на ръце, притискаше я нежно до гърдите си, говореше й както малко мъже умеят, особено с момиченца. Имаше някаква странна, обезпокоителна близост между тях, сякаш си принадлежаха един на друг, сякаш бяха едно цяло още от самото начало и са имали нужда от Джил единствено в ролята й на посредника, изискван от природата, за да се съберат.
Джордан сияеше. Държеше се така, сякаш бе изтърпял дълъг период на самота с Джил, за да заслужи тази награда. В Мег най-накрая бе намерил сродна душа, човек, когото разбираше и комуто се доверяваше по инстинкт. И сега й се отдаваше възторжено и щедро, сякаш, срещайки я, той бе открил себе си.
Джил наблюдаваше всичко това и се чувстваше изолирана. Седеше в болничното си легло, а по-късно и на дивана вкъщи и гледаше как Джордан се наслаждава на такава близост с бебето, каквато на самата нея й бе чужда. И когато Джордан, след като си поиграеше с Мег, я връщаше на Джил — с очевидна неохота — тя се чувстваше нежелана. Сякаш обичта на детето вече й бе отнета от прелъстителното ухажване на нейния предан, очарователен, прекрасен баща.
Въпреки ежедневната близост с малката Мег, Джил с тревога установяваше, че все повече се отчуждава от нея. Макар че я обожаваше и любовта й към нея бе безспорна, тя не можеше да почувства единението, вътрешната връзка, която всяка майка би трябвало да усеща със собствената си дъщеря. Джордан, изглежда, осъществяваше връзката и на двамата родители. Неговата еуфория, която обгръщаше Мег като топла мантия, изолираше Джил.
Вероятно по тази причина Джил все повече се потискаше от факта, че бебето не прилича на нея. Мег беше отражение на толкова много черти от Джордан и както изглежда, на нито една от Джил.
По всичко личеше, че бебето в ръцете й спокойно можеше да бъде родено от друга жена, достатъчно бе бащата да е Джордан. Ако Джил не бе видяла със собствените си очи как детето излиза от утробата й, може би щеше да си зададе въпроса дали това дете изобщо е нейно.
Тази мисъл отне на Джил първоначалното удовлетворение от майчинството и я запрати в бездната на депресия, не по-малко натрапчива и мъчителна от онази, която я бе измъчвала през време на бременността.
В това болезнено психическо състояние й се струваше, че липсата на прилика между нея и бебето има своя абсурден смисъл.
В края на краищата, размишляваше тя, семето на това дете бе посято у Джил от мъж, който обичаше друга жена, в момента, когато Джил бе напрегнала цялата си воля в усилие да я имитира и дори да се превъплъти в самата нея.