Детето бе на Джордан, в това нямаше съмнение. Но беше ли всъщност дете и на Джил?
Малката Мег не беше плод на любовта, която свързваше Джордан с Джил, а на пропастта между тях, на непреодолимото им отчуждение. И това отчуждение, приело кръв и плът, се символизираше от друга жена.
Джил си каза, че е луда. Това бе едно беззащитно, невинно и прекрасно бебе. Нейното бебе. Джордан бе посадил това семе в тялото на Джил и то бе покълнало и израснало в човешко същество. Но можеше ли само тялото на Джил да се противопостави на другите ужасни сили, които бяха унищожили брака й с Джордан? Това бе въпросът. Утробата на Джил бе физическа реалност. Но беше ли достоен противник на сърцето на нейния съпруг?
Тези мисли измъчваха Джил, когато бе насаме с Мег. Докато кърмеше бебето, я обземаше обезпокоителното чувство, че самата й същност се изсмуква от нещо чуждо, нещо, което не й принадлежи. С цялата сила, на която бе способна, тя му се съпротивляваше.
И може би щеше да успее да овладее страховете си и да постигне известно душевно равновесие, ако Джордан бе проявявал към нея нежността, която един баща, естествено, изпитва към майката на своето дете.
Но раждането на Мег не бе стопило студенината му към Джил. Той не я отхвърляше открито. Заедно с нея се усмихваше на бебето, от време на време й предлагаше нежна ласка, беше загрижен за здравето й и я целуваше за лека нощ, като всеки добър съпруг. Но оскъдните му жестове на любов към нея така бледнееха в сравнение с всепоглъщащата му любов към Мег, че без никакво съмнение стената между него и Джил далеч не бе изтъняла след раждането на детето, а дори напротив — бе станала още по-непреодолима.
Джордан имаше очи единствено за дъщеря си. А когато в своето обожание намираше време да хвърли поглед към съпругата си, в тъмните му ириси проблясваше старата неприязън. Той не можеше да я изрази открито, тъй като тя щеше да разруши атмосферата на семейно благополучие, което неговата новородена дъщеря бе донесла в къщата. Но и не се опитваше да се преструва, че е изчезнала. Освен това знаеше, че Джил я вижда.
Нищо не се беше променило. Раждането на Мег само затвърди фаталната пукнатина в брака на Джил с Джордан, задълбочи пропастта между двамата. А Джил се чувстваше по-самотна от всякога.
И от дебрите на тази самота в съзнанието й се зароди нова и ужасна идея.
Един ден, около три седмици след раждането на Мег, както обикновено Джордан се прибра вкъщи за обяд да види бебето. Държа я на ръце, говори й, смени й пелените и тъкмо когато беше решил, че може да се откъсне за малко от работата, се обади секретарката му да напомни за някакво спешно съвещание.
Той подаде детето на Джил. Когато се наведе, тя усети неговия свеж мъжки мирис, примесен с аромата на бебе и пудра.
— Обади ми се, ако се случи нещо интересно — пошегува се той. Хвърли последен, изпълнен с любов поглед към Мег и излезе от стаята.
Джил държеше детето на ръце. Беше време за хранене. След миг тя щеше да откопчае блузата си и да предложи на бебето своята гръд. Но тя спря, задържа бебето пред себе си и продължи да се взира в лицето му, докато Джордан изчезна зад него. Ръцете й трепереха. Тя пребледня. Бебето усети безпокойството й и проплака.
Джил се взираше в очите на Мег, в нослето й, в челцето й, в овала на лицето й. Отново не откри никаква прилика между себе си и нея. Но сега, за неин ужас, в тези красиви черти видя прилика с друго лице.
Стисна очи, сякаш за да прогони този кошмар. Когато ги отвори отново, видя единствено малката Мег, красива както винаги, която я гледаше мрачно, защото беше гладна и изплашена от напрегнатостта на своята майка.
Въпреки това лицето на Лесли Чембърлейн, което й се бе мярнало в чертите на собствената й дъщеря като тайнствен образ зад късчето от мозайка, все още витаеше в съзнанието й. А дори когато избледня, той остана да виси между нея и Мег, проектираше се върху детското личице като вълшебен фенер на красотата и желанието.
„Полудявам“, помисли си Джил, мъчейки се да прогони тревожното видение от съзнанието си.
И притисна бебето до гърдите си, сякаш единствено детето можеше да я спаси.
56
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
15 ноември 1979 г.
Този петък бе много натоварен. Лесли напусна офиса в единайсет и бързо подкара обратно към къщи, за да вземе някакви документи, които беше забравила на тръгване за работа същата сутрин.