Документите, които й трябваха, бяха в кабинета, но тя застина за миг в кухнята, заслушана в тишината на празната къща. После влезе предпазливо във всекидневната, като се оглеждаше, и отново се ослуша.
Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше дори приглушеното скърцане от слягането на къщата или почукването на клон по някой от прозорците. Беше просто една празна къща по обяд — нищо повече.
Докато стоеше, заслушана в тишината, тя не си призна, че бе разтревожена заради Тони. Не беше казала на Рос за срещата си с Тони пред болницата. Нито пък й беше хрумнало да се обади в полицията или да сподели с някого за инцидента.
От една страна, тя смяташе твърдо, че Тони е една далечна и несъществена част от нейното минало. Не можеше да приеме мисълта, че той ще посмее да се натрапи в настоящия й живот. Това беше абсурдно. Тя му го беше казала онзи ден в гробището и беше сигурна, че той е разбрал колко е категорична.
От друга страна, тя бе твърде изтощена от грижите си по Рос в този труден период, за да възприема Тони сериозно. Срещата й с него я бе накарала да осъзнае колко жалък бе моралът му като човек. Въпреки че беше висок, красив и силен, той бе толкова повърхностен, толкова лишен от сериозността, която тя вече очакваше от един истински мъж, че той не беше успял да я впечатли нито с клетвите си в любов, нито със заплахите си.
Хвърляйки поглед назад към миналото, тя просто не можеше да повярва, че някога е била толкова наивна да смята, че е влюбена в този човек. Освен това чувстваше, че разумът издига висока стена между младежките й прегрешения с Тони и сегашния й живот, който във всяко отношение бе твърде сериозен. За Рос щеше да бъде толкова абсурдно да научи за Тони, колкото например за някоя детска любов на жена си, още докато е била дванайсетгодишно момиченце.
Въпреки това, когато се връщаше от работа, особено когато Рос не си беше вкъщи, тя се улавяше, че застива, изострила сетива, и се вслушва в тишината с непроявявана досега бдителност. Спомни си маниакалния поглед на Тони в гробището, налудничавата му убеденост, че е прав. Този поглед я плашеше достатъчно, за да я държи нащрек.
След продължителен миг на самотно бдение, Лесли излезе от кухнята и отиде в кабинета. Намери документите, които бе оставила там същата сутрин, и ги сложи в чантата.
Докато се връщаше към кухнята, тя се погледна в огледалото в коридора и забеляза, че тушът за мигли се е размазал. Избърза нагоре към спалнята, за да напудри лицето си и да оправи грима.
За да отиде в банята, трябваше да мине през спалнята. Видя леглото, на което щеше да лежи същата вечер с Рос след празненството. Тогава щеше да им предстои цял уикенд за отдих. Лека усмивка докосна устните й, докато си пудреше носа и си оправяше грима.
Все още мислеше за Рос и почивката, която ги очакваше, докато бързо прекосяваше спалнята, за да слезе на долния етаж.
Изневиделица една силна ръка я сграбчи и се уви около врата й, преди изобщо да може да извика.
Тони я дръпна грубо на леглото до себе си. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че е той. Някогашният спомен на тялото й за допира му беше достатъчен, за да й подскаже кой я държеше. За част от секундата се замисли как бе успял да се скрие така умело в собствената й спалня.
Опита се да се съпротивлява, но ръката, която я притискаше, бе толкова здрава, а и както бе отслабнала физически, изобщо не можеше да му бъде достоен противник. Главата й бе притисната към възглавницата. На нощното шкафче видя чашата и шишенцето с лекарство за Рос. Обзе я неистов гняв. Почувства се хваната в отвратителен капан.
— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя в завивките. — Махай се оттук!
— Обичам те!
Думите бяха шепот в ушите й, почти изповед. Все пак я свариха неподготвена, въпреки че ги беше чула от устата му по време на разговора им в гробището. Тогава тя не ги беше възприела сериозно. Но сега тревожната и почти умолителна нотка в гласа му я изненада.
Тя престана да се мята, но тялото й остана напрегнато и със самата си скованост показваше колко нежелан е допирът му. Започна да мисли трескаво, търсейки най-бързия начин да го прогони от дома си.
— Не, не е вярно — отвърна тя.
Ръката я притисна отново, този път по-силно. Почувства коляното му над бедрата си. Сега си даде сметка, че ласкавите му думи прикриваха едва сдържан гняв.
— И ти ме обичаш — измърмори той, докосвайки с устни ухото й. — Признай си го. Кажи го.
— Никога. — Едва успя да го изрече, тъй като устата й бе притисната във възглавницата. Но от деформирания й глас отговорът й прозвуча още по-гневно.