— А-ах — изпъшка той. — Обзалагам се, че отдавна не си го изпитвала, нали, скъпа?
Той се трудеше плавно и ритмично. Това беше абсурдна пародия на нежност.
— Басирам се, че тоя твой съпруг хич не го бива в това — въздъхна той. — Готов съм да се обзаложа, че изобщо не може да го вдигне така за теб, нали? И преди да се разболее пак е било същото, сигурен съм. Той е старец. Нима смяташ, че може да ти бъде мъж като мен? Мислиш ли, че може да ти направи деца, каквито можеш да имаш от мен?
В гласа му звучеше триумф и предизвикателство.
— Бас държа, че сте опитвали — продължи той. — Нали? Няма начин. Пробвали сте, ама него не го бива.
Внезапно Лесли престана да се съпротивлява. Лежеше неподвижна, изтегляйки се навътре в плътта си, там, където той не можеше да я докосне. Остави му тялото си като мъртва обвивка. Нека го вземе тогава. Но никога нямаше да се домогне до свободата й, до душата й. Те принадлежаха на Рос и лично на нея.
Тони незабавно усети това отдръпване. Студенината й го вбеси.
— Кучка! — изсъска той. — Оставяш ме да изсъхна. Това ти е играта през цялото време. Хвърляш ме на вълците и продължаваш да си живееш живота… Проклета кучка!
Той я удари по главата. При вида на красивата коса, която се разпиля по възглавницата, я удари отново. Тилът й пламтеше от ударите.
— Хайде, котенце — изръмжа той през стиснати зъби. — Не можеш да ми издържиш… Хайде!
Непрекъснато усилваше тласъците. Удари я отново, после зарови пръсти в косите й, дръпна я грубо и започна да си играе с главата й като жестоко дете с играчка.
Но тя вече не усещаше нищо. Беше намерила скривалище дълбоко в сърцето си, а то бе много по-силно, отколкото той смяташе. В това недосегаемо кътче скри любовта си към Рос и вярата си в онова късче живот, което бе спасила за тях двамата. Тони не можеше да проникне там нито с тялото си, нито с яростта си.
— Проклета кучка!
Тя чуваше ругатните и обидите му, но не чувстваше абсолютно нищо. Това бе нейната победа над него. Той нямаше място в сърцето й и тя му го доказваше.
Но някъде зад яростта му тя долавяше и чувстваше отчаянието му. Разбираше, че нещо в него се е отприщило, когато я е видял отново след всичките тези години, които вероятно са били ужасни за него. Осъзнаваше, че той протяга ръце към нея като към спасителен пояс, последна шамандура, която да го предпази, да не го остави да бъде погълнат от плаващите пясъци на собствения му живот. И с това, че го отхвърляше, колкото и оправдана да бе реакцията й, тя всъщност го оставяше да се удави.
Тъй че в неговите наказателни тласъци имаше нещо повече от ярост. Имаше безкрайна безпомощност и отчаяние, които тя можеше да наблюдава почти невъзмутимо от огромното разстояние, на което се бе отдръпнала.
И когато накрая яростта му избухна вътре в нея и тя чу дрезгавите му стенания, изведнъж осъзна, че това са воплите на едно отчаяно дете, не на здрав и силен мъж. У Тони нямаше сила. Вече не. Може би никога не е имало. Нито когато се беше запознала с него, нито много по-рано. Във всеки случай сега той бе свършен, победен от живота и от собствената си некадърност. И той бе направил жалък опит да си го изкара върху тялото й заради провала си. Отвлечено тя размишляваше, че вероятно това бе същността на изнасилването — импотентният гняв на мъжкаря, който си отмъщава на женското тяло за собствената си слабост. Един акт на омраза безспорно, но и на мъчителен, безпомощен копнеж.
Когато се дръпна и излезе от нея, тя не помръдна. Чувстваше как матракът под нея се поклаща, докато той ставаше от леглото. Чу го да се облича.
— Ти ме накара да го направя — каза той, като все още дишаше тежко. — Аз не исках да ти причинявам болка. Исках да те обичам. Но ти ме изостави. Имаш си тук своето кътче, играеш си на семейство с твоя старец. Не те е грижа за мен. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и въобще не ти пука за мен. Нали?
Тя чу унижението в тези последни думи. Но не помръдна. Лежеше по корем, слушаше биенето на сърцето си и дишането си във възглавницата. Остави неподвижността и мълчанието си като последен отказ да се трогне от него.
Но в същото време осъзнаваше, че той бе искрен, когато каза, че тя е единствената жена, която е обичал истински. Картината на неговото отчаяние и самота й причиниха болка почти колкото насилието, което бе упражнил над нея. Единствено и само по този начин Тони винаги бе успявал да я трогне въпреки всичко.
Сега той, изглежда, успя да се овладее.