— Помисли за това, което се случи днес — каза. — Ти се връщаш при мен. По-добре се приготви. Нищо не може да застане на пътя ми, Лесли. И нищо няма да ме спре!
Звукът на лудостта му, която отново го караше да бърбори празни приказки след онова, което се бе случило току-що, я вбесяваше. Искаше да му изкрещи колко го презира, да спука детския му балон с най-жестоки думи, които можеше да намери. Но знаеше, че ще допусне грешка. Нещата бяха отишли твърде далеч. Тя трябваше да го накара да си тръгне и по-късно да намери време да планира стратегия как да се отърве от него.
Тя не вдигна поглед. В мълчанието си изглеждаше едновременно победена и недосегаема, безпомощна и тайнствена.
— И не викай полиция — допълни той. — Защото, ако го направиш, ще убия Рос.
Малкото име на Рос, изречено от Тони, й прозвуча непоносимо. Но тя не каза нищо.
— И бездруго той е пречката. Нали така? — попита Тони. — Нямаш никаква полза от него — той е твърде болен и твърде стар за това — но си е пречка. Това е основното, нали?
Лесли усети, че тялото й се смразява. Значи ето каква бе неговата игра. Заплашваше Рос, не нея. Виждаше Рос като основна причина за съпротивата й да го приеме. И в известен смисъл беше прав.
— Ти никога не си го обичала — каза Тони. — Чувствах го през цялото време. И сега пак. Той е просто преграда, която си издигнала между себе си и своето минало. Но няма да се измъкнеш по този начин, Лесли. Ще трябва да го оставиш и да се върнеш при мен, където ти е мястото… или той ще пострада. Слушай какво ти разправям, Лесли, аз не се шегувам. — Той млъкна за момент и после добави: — И без това е наполовина мъртвец.
Манията на Тони го бе направила хитър. Той знаеше какво ще я изплаши най-много. Не заплахата, че ще я отвлече, че ще й причини болка, дори че ще я убие. А една друга заплаха — че ще посегне на Рос, един беззащитен инвалид, последната й връзка с щастието.
Той постоя още миг, преценявайки ефекта от думите си върху нея. После изпъна рамене и се приготви да тръгва.
— Днес не съм бил тук — добави. — Имам добро алиби. Аха, помислил съм и за това. Помислил съм за всичко, Лесли. Не можеш дами попречиш да заема мястото, което ми се полага.
Той я погледна и устните му се изкривиха в злобна усмивка.
— Но ти няма да се обадиш на ченгетата, нали? Не и ако искаш съпругът ти да остане жив.
Сведе поглед към нея. Тя изглеждаше покъртителна и в същото време невероятно красива с тази пола, вдигната на кръста, стройните крака — изпънати върху леглото и спермата му вътре в нея. В този миг той усети, че по някакъв начин е възвърнал властта си над нея. Освен това я обичаше повече от всякога.
— Оправи се и отивай на работа — каза той. — И не забравяй — скоро ще ме видиш отново!
После излезе от стаята.
57
Ню Йорк, 10 януари 1980 г.
Това бе първата пресконференция на Джил.
По настояване на медиите и на личните си съветници Джордан най-накрая бе помолил съпругата си да позволи да бъде интервюирана заедно с бебето. Представителите на пресата по целия свят поглъщаха с любопитство всяка новина за първата рожба на най-богатия американец. Самият брак на Джордан с Джил толкова време не слизаше от заглавията, особено след развода му с Барбара, че плодът на този брак бе голяма новина.
Но имаше и по-важна причина Джордан да помоли своята съпруга да отстъпи пред настоятелните молби на медиите. Джордан се нуждаеше от подкрепата на всички реномирани вестници, които можеше да спечели в този решителен момент от първоначалното осъществяване на проекта „Лазаръс“. Той беше установил, че прокарването на законопроекта през Конгреса е само началото. Съдействието на какъвто и да е брой влиятелни личности, вън и вътре в правителството, се изискваше на всеки етап от този продължителен процес. Много от тези хора вече започваха да отказват подкрепа, докато Джордан или ги принуждаваше, или им предлагаше някакви услуги.
В този момент беше от първостепенна важност Джордан да запази не само задкулисното си въздействие, но и своя положителен обществен имидж. От това можеше да зависи бъдещето на неговия проект. Като най-младият и дръзновен богат бизнесмен на Америка, Джордан вече имаше блясък, който липсваше на равните му от света на финансите.
Красивата му жена и новороденото бебе увеличаваха този блясък и го превръщаха в обожавана от обществото фигура. Той трябваше максимално да се възползва от това преимущество.
Затова имаше нужда да спечели пресата на своя страна. А тя искаше Джил и Мег.