— Ще отнеме не повече от час — каза той на Джил. — Ще кажа на моя секретар по печата да режисира всичко.
Докато говореше с Джил, той държеше Мег на ръце. Усмихваше й се и я вдигаше над главата си.
— Искаш да се срещнеш с журналистите, нали, миличка? — попита той, като я гъделичкаше под брадичката и я целуваше по бузката. Мег, вече на два месеца, гукаше и се смееше гърлено на вниманието на татко си.
Джил седеше тихо до прозореца и ги гледаше. Беше взела успокоително, което след раждането на детето за нея бе нещо обичайно. През тези последни месеци действителността за нея бе приела нови измерения. Имаше нещо нереално по отношение на Мег, на растежа й, на усмивките й и преданата любов, с която я обграждаше Джордан. Сякаш всичко се развиваше зад някакъв екран, потискащо и дори зловещо, въпреки че образът на повърхността бе на радост и доволство.
— Предполагам, че нямам друг избор — каза Джил без всякаква сърдечност в гласа. Напоследък тя си създаде навика да говори на съпруга си доста хладно. Инстинктивен защитен механизъм я караше да го държи на разстояние.
След раждането на бебето Джордан не беше проявявал желание да се люби с Джил. Известно време тя се беше надявала, че възстановената й безупречна фигура ще го привлече. Правеше старателно упражненията си, полагаше специални грижи за грима и гардероба си, за да изглежда по-въздействаща. Напразно. Предишната страст, която тялото на. Джил разпалваше у Джордан, бе угаснала завинаги.
Настоящата му страст беше Мег.
Той държеше бебето, докато предумваше Джил.
— Направи го за мен — каза. — И за проекта. Ако от пресата решат, че харесват теб и бебето, това може да ни спечели преднина от месеци и дори година. Знам, че няма да е Бог знае колко приятно, но те моля да го направиш.
Той беше искрен. В същото време обаче в поведението му към нея имаше някаква безличност, някаква официалност, която беше там още отпреди раждането на бебето и това караше Джил да се чувства мъчително самотна в собственото си семейство.
Долавяйки тази студена нотка и сега, тя дръзна да го предизвика.
— А ако откажа?
Той я погледна както държеше бебето на ръце. В очите му проблесна гняв, който бе заменен от разочарование.
— Ако откажеш, ще трябва да се помъчим да измислим нещо друго — отвърна. Тя почувства как той още повече се отдръпна от нея. Реши да отстъпи с надеждата, че като му даде онова, което той искаше, може би щеше да открие малка пролука в тази все по-плътна завеса, която ги разделяше, да направи стъпка към връщането на съпруга си.
— Добре — каза.
Усмивката на облекчение върху лицето на Джордан бе нейната награда. Той целуна бебето. После, очевидно съобразил по-късно, отиде при Джил и я целуна по бузата.
— Ще те покажат по телевизията — изгука й той с щастлива усмивка. — Не е ли забавно?
Репортерите бяха приети в красивата детска стая, която Джордан бе обзавел за Мег. Бебето беше в леглото си и лежеше тихо между плюшените животни, докато репортерите си задаваха въпросите.
— Кажете, госпожо Лазаръс — попита един интервюиращ от нюйоркската телевизия, чийто репортаж щеше да бъде пуснат по телевизионната мрежа. — Как се чувствате като майка на момиченцето на Джордан Лазаръс?
Полагайки максимални усилия да пренебрегне непреднамерената ирония в думите на репортера, Джил успя да се усмихне. През дългия си живот на измама тя никога не се бе чувствала така безпомощна. Наистина лекарствата, облекчаваха значително болезненото психическо състояние, в което изпадаше, когато беше сама. Но от тях ставаше твърде нервна и притеснена в ситуации, в които от нея се изискваха бързи решения или действия. Тя се помъчи да намери думи, които щяха да прикрият истинските й емоции и в същото време щяха да прозвучат искрено и да се отразят добре на Джордан и Мег.
— Никога не съм била толкова щастлива — отвърна Джил. — От малка си мечтая за подобно щастие, но никога не съм смятала, че детската ми мечта може да се превърне в реалност.
Собственият й фалш я шокира. Усети как успокоителното се устреми нагоре и почти замаза думите й. Тя се запита дали ще бъде в състояние да лъже убедително в това състояние на омаломощеност.
— На кого според вас прилича бебето — на майка си или на баща си?
— Е — усмихна се Джил, — има характера на баща си. Това е сигурно. Но мисля, че е взела моето…
Трудно й беше да намери думата. В продължение на два месеца тя не бе успяла да открие нито една своя черта у дъщеря си.