Събитията се нижеха като картини на разкривен екран. Върнаха бебето на Барбара за прощална целувка. После Барбара прегърна Джил, преди да се сбогува на фона на аплодисментите и благопожеланията на репортерите.
Джил успя някак си да се сбогува с нея и после да се отърве от журналистите. Пелената, която я отделяше от околния свят през тези последни мигове, бе станала още по-плътна. Чувстваше се така, сякаш се промъкваше през море от плаващи пясъци.
„Тя не прилича на теб. Прилича на нея.“
Думите бяха като зловещ хорал, който отекна мрачно в душата на Джил. Прозвучаха правдоподобно, ужасно реалистично, защото отразяваха ирационалните страхове, които я бяха обсебили още от раждането на детето, страхове, които я откъсваха от Мег и Джордан и я оставяха в миазма от отчаяние и самота.
„Тя прилича на нея.“
Джил остави Мег на бавачката и се довлече до горния етаж. Глътна две успокоителни вместо едно и успя да си вземе горещ душ, след което се строполи на леглото си. Репортерите си бяха отишли и Мег спеше. Джил беше сама. Но не можеше да заспи. Дори сънотворните не успяха да й осигурят някакво отпускане. Думите отекваха в нея, невъзможни и в същото време реалистични, безумни и едновременно с това жестоко логични.
Тя прилича на нея.
Лежеше на леглото си и наблюдаваше как сенките на следобеда пълзят по тавана тайно и зловещо. Чудеше се дали някога ще може да заспи отново. Думите в съзнанието й нямаше да й позволят, защото бяха отворили вратата към нещо невъобразимо.
В другата стая, някъде отдалече, долови гласа на дъщеричката си, която сладко мълвеше нещо в съня си.
58
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Лесли Уилър се взираше в очите на съпруга си.
— Обичам те.
Рос се усмихна въпреки болката. Макар че измъченото, почти сурово изражение не слизаше от лицето му, сега то бе озарено от сиянието на любовта, което сгря душата на Лесли.
— И аз те обичам, малката — каза той и чувството му за хумор се издигна като щит да закриля тях и любовта им.
Тя все още беше гола, но вече му беше помогнала да си облече пижамата. Току-що бяха правили любов. Постигнаха го по финия, сложен и труден начин, който болестта ги бе принудила да овладеят. Тази вечер бяха успели. Рос бе свършил вътре в нея и Лесли беше щастлива.
Той лежеше и й се възхищаваше. Въпреки тревогата и преумората, от които бе отслабнала, тя изглеждаше невероятно красива. Излъчваше някакво особено сияние, което я правеше неустоима.
Той докосна гърдите й. Вкуси с наслада от физическото й присъствие, хранейки се с любовта й към него. Очите му искряха с възхищение и признателност.
Постепенно на лицето му се изписа умора.
— Не оставай до много късно — заръча й той.
— Няма — отвърна тя.
Откакто бе получил първия си инсулт, той си лягаше час-два преди нея. Невероятните усилия по време на сеансите в рехабилитационния център така го изтощаваха, че трябваше да се прибира в спалнята още в началото на вечерта. Лесли оставаше, довършваше някоя работа от офиса, понякога чистеше нещо по къщата, просто четеше или размишляваше.
Той гледаше как нощницата й се плъзна по силуета на голото й тяло.
— Каква жена! — възкликна с усмивка той. — Не знам какво съм сторил, че да те заслужа.
Тя го приближи отстрани.
— Лека нощ — прошепна и го целуна по устните. — Обичам те.
— А аз двойно — измърмори той, полузаспал.
Тя угаси осветлението. Докато излизаше от стаята, долови равномерното му дишане.
Отиде в кухнята и се спря да прегледа списъка си за утре. Предстоеше й дълъг ден в офиса, включително и обяд с клиент. На път за вкъщи трябваше да напазарува. Типичен изтощителен ден, подобен на толкова други, с които бе свикнала през последната година.
Излезе от кухнята и отиде в сутерена, като проверяваше вратите и прозорците. После обиколи всекидневната, гаража, задната веранда, външната врата откъм на кухнята. Накрая се качи на пръсти горе и отново провери всички прозорци.
Когато свърши, отново се върна във всекидневната, където светеше само една лампа до пианото. Почете около половин час, като бавно отгръщаше страниците на книгата си от библиотеката. Беше роман. Усмихна се, когато си спомни колко пъти го беше вземала и връщала, докато работеше при госпожа Бабидж в библиотеката.
В десет и половина угаси светлината и се настани в едно от креслата, вслушвайки се в обичайните нощни звуци. В гората навън се обади бухал. Една кола зави зад ъгъла в края на улицата, от което се чу лекото изскърцване на гумите по паважа. Долови познатото топуркане на една катеричка, която често притичваше по покрива.