Следващите му думи я свариха съвсем неподготвена.
— Ти предупреди ли семейство Байър? — попита той.
Тя поклати глава.
— Не съм мислила за това. Той искаше мен. Само спомена Тери, за да се опита да ме убеди…
— Трябва да им се обадиш — настоя той. — И на полицията. Като предпазна мярка.
— Да, прав си.
Внезапно тя пребледня и погледна Рос изумено.
— Искаш да кажеш… че си знаел за…
— Отдавна — отвърна той. — Разбрах още преди да се оженим. Но не исках да ти казвам. Това беше твоя лична работа. Реших, че ще ми кажеш, когато ти намериш за добре.
— И никога не си ме обвинявал? — попита тя.
— За какво да те обвинявам? Защото си човек? И имаш минало? Обичах те повече от всичко. Съжалявам само, че трябваше да го изтърпиш сама. Трябваше аз да те закрилям, а не обратното.
Тя го прегърна силно.
— Ти наистина ме защити.
И беше права. В този миг за първи път от толкова месеци насам Лесли се почувства в безопасност.
Две нощи след нападението, което Тони Доранс извърши в дома на Лесли, един мъж похлопа на вратата на Клиф Байър във Фармингтън, Лонг Айлънд. Когато Джорджия Байър отвори, непознатият я заплаши с пистолет и поиска от нея да му доведе малкото си момченце.
Джорджия бавно отстъпи назад. Мъжът я последва.
Когато вратата се затвори зад него, шестима униформени полицаи го поздравиха със заредени пистолети. За секунди обезоръжиха похитителя, сложиха му белезници и му прочетоха правата.
Тони Доранс — с превързана лява ръка заради огнестрелната рана, която бе получил преди две нощи — бе откаран на задната седалка на патрулната кола в полицейския участък и впоследствие му бе наложена мярка за неотклонение отместен съдия. Месец по-късно бе съден за опит за отвличане, за нахлуване в чужд дом, за насилие, телесна повреда, за незаконно притежаване на нерегистрирано оръжие и ред други обвинения, свързани с тероризирането от негова страна на Лесли Уилър и опита му за отвличане на Тери Байър.
Съдебните заседатели единодушно го признаха за виновен и Тони Доранс бе осъден на четирийсет години затвор. След произнасяне на присъдата бе откаран в „Атика“, където започна своя нов живот като затворник.
59
Ню Йорк, 20 февруари 1980 г.
Очите на целия свят бяха насочени към Джил Лазаръс.
Снимката й с малката Мег бе по кориците на повечето списания. Националните медии я обсипваха с внимание не само заради красотата и популярността й като съпруга на Джордан Лазаръс и майка на първото му дете, но и по ирония на съдбата заради забележителната демонстрация на „класа“ и благородство, с което Барбара Консидайн бе привлякла вниманието към тях двете.
По някакъв начин епизодът с Барбара бе възпламенил интереса на пресата. Обществото се залъгваше с идеята за сърдечни взаимоотношения и дори близко приятелство между двете съпруги на Джордан Лазаръс. Джил бе обсаждана от репортери, които искаха да й зададат въпроси не само за Джордан и Мег, но и за приятелството й с Барбара. Имаше дори желаещи да направят пространно интервю с двете заедно, но Барбара тактично отказа с аргумента, че е твърде заета. Всъщност Джил не беше виждала Барбара от деня на изненадващата й поява на пресконференцията заради Мег.
Потокът от настоятелни молби за интервюта с Джил не секваше. Джордан трябваше да наеме нова секретарка просто за да ги разпределя. А Джил не можеше да отказва на всички, тъй като новият й имидж бе чудесно преимущество за Джордан и неговия проект. Всяка седмица основните радиостанции съобщаваха за нови дръзки промени, които се извършваха във вътрешността на големите градове, благодарение на Джордан и неговата армия от инженери, крупни бизнесмени и финансови експерти. Проектът „Лазаръс“ бе сензация. И Джил Лазаръс бе част от нея.
Когато не даваше интервюта, тя вземаше все повече хапчета, като ги смесваше в ефикасни комбинации в напразни опити да потуши вулкана вътре в себе си. Но с увеличаване на дозата те като че ли отслабваха въздействието си. С всеки изминал ден Джил все повече губеше почва под краката си.
Винаги когато бе възможно, си стоеше вкъщи, търсейки убежище от любопитството на външния свят. Но домът за нея се бе превърнал в мрачния затвор, където толкова неща й напомняха със зловеща натрапчивост за собствената й самота и самоунищожение.