Точно този Джордан с изпълнените с поезия и копнеж очи Мег чувстваше най-близък. Когато бяха насаме, тя поощряваше хрумванията, които го караха да вижда хората и вещите по най-необичаен начин.
Мег не упрекваше Джордан за това, което бе направил, напускайки семейството, но искаше от него да остане верен на някогашното момче — природно надарения художник с богатото въображение и оригиналните замисли, които го отличаваха от семейството и приятелите му. И колкото повече време отделяше Джордан на работата си, колкото повече пари печелеше, толкова по-остро Мег усещаше, че той обръща гръб на онова момче и се превръща в мъж, чужд на собствената си съдба.
Тя никога не проговори за това пред него, но той чувстваше нежния, грижовен упрек в очите й, красивите синьо-зелени очи, които сега, когато лицето й бе тъй отслабнало, пламтяха с призрачни дълбини.
Мег чувстваше, че Джордан хвърля прекалено много сили и мисъл в устремната гонитба на финансова сигурност. Душата му сякаш бе пострадала от злополуката с баща му по-дълбоко, отколкото бащиното му тяло. От онзи ден насам той се опитваше да покори света, дори може би да си отмъсти за безразличието и жестокостта му. Мег се тревожеше, че в тази борба за защита на семейството Джордан погубва себе си.
Джордан не възприемаше нещата по този начин. Чувстваше, че се е обрекъл на трудна задача и я изпълняваше с упорит труд и предприемчивост. Не искаше да гледа назад към някогашното момче или пък Мег да му припомня младежките копнежи. Казваше си, че с парите, които печели, буквално поддържа живота на Мег. Не че се прекланяше пред парите — в неговия случай просто целта оправдаваше средствата, а целта бе да закриля семейството.
А щом усилията му жънеха пари, обществено положение и красиви жени, той чувстваше, че навярно е избрал правилния път. Понеже това бяха нещата, които мъжете ценяха и силно желаеха, нещата, за които даваха душа и свят. А ето че той получаваше всички тези неща още преди напълно да е възмъжал.
С тези мисли Джордан донякъде се самоуспокояваше и отпъждаше въпроса за „другото“ си „аз“, скрито под обвивката на динамичния му живот. Ала когато беше с Мег, то винаги се появяваше в очите й и в любовта й — като огледало, показващо му какъв трябва да бъде, но не е.
Джордан се чувстваше неловко от това, че Мег някак си разбира по-добре от него какъв е всъщност. „Ти ме поставяш прекалено високо — говореше й. — Не съм чак толкова необикновен, колкото си мислиш. Аз съм просто работник, който се грижи за прехраната. Остави ме да бъда такъв. Мег, ти си най-голямата мечтателка в това семейство.“
Тя поклащаше тъжно глава. Мег сякаш бе пазителката на огъня на тайното му призвание — призванието, от което се бе отказал, когато пое по широкия свят.
Като малък му бяха разказвали библейската история за Лазар, за болестта му, за смъртта му и за това как Исус го възкресил след четири дни в гроба. Историята бе изпълнила Джордан с мистично чувство за ролята му в живота — роля, която той може би не трябваше да узнае, но която щеше един ден да му бъде разкрита, точно както Исус бе разкрил на библейския Лазар собствената му съдба.
Веднъж като малък се осмели да сподели това предчувствие с Мег. Тогава тя напълно се съгласи с него и го поощри да гледа на себе си като на човек с велика съдба.
„От теб ще излезе нещо голямо — каза му, гледайки го право в очите. — Аз знам. Това нещо сега не можем да го видим, понеже е в бъдещето. Но ти трябва да се бориш, за да го постигнеш, Джорди, и никога да не спираш да го търсиш.“
Това бе много отдавна. В момента Джордан чувстваше, че ролята му в живота се е разкрила пред него чрез работата и задължението да се грижи за семейството. Той живееше в настоящето и почти не мислеше за миналото или за бъдещето.
Но понякога го осеняваше някогашното предчувствие, че му е отредена специална мисия. Късно вечер, когато умората и копнежът прогонваха конкретните му грижи за материални придобивки, той лежеше в леглото — понякога до някоя жена — и чувстваше как го обземат някогашните мечти, пълни с тайнственост и неизказани обещания.
Подобни мечти му помагаха, когато като младеж идеализираше момичетата. Сега му помагаха в разочарованието от жените, които познаваше, жените, които любеше. Понеже той бе съхранил способността си да мечтае за нещо повече, да се надява и да търси в света и в себе си състоятелност и съдържание, неизмерими в долари или във власт.