Все по-рядко виждаше Джордан, възпрепятствана от новите си обществени задължения. А когато бяха заедно, той никога не я допускаше до себе си, изправил между двамата своя щит от хладна учтивост. Беше по-мъчително да го вижда, отколкото да мисли за него, докато бяха разделени.
Междувременно, да бъде с Мег, за нея се превръщаше в истинско страдание. Колкото повече изучаваше лицето й, усмивчиците й, докато детето си играеше в леглото или в кошарата, толкова по-странна й се струваше. Далеч без да бъде любимото продължение на плътта й, Мег й изглеждаше като непознато същество, което със собственото си съществуване представляваше част от затвора, който откъсваше Джил от света.
Джил вече бе достигнала етапа, в който бе загубила доверие в себе си по отношение на бебето. Страхуваше се не само от въздействието, което можеше да има постоянната й упоеност, а дори повече от хаоса от чувства, които бушуваха в нея. Колкото повече се опитваше да се отърси от собствените си натрапчиви идеи, толкова по-упорито те се загнездваха в съзнанието й, замъгляваха го и я изпълваха с ужасни и непонятни мисли. Тя вече не се познаваше, тъй че нямаше представа на какво можеше да се окаже способна.
Понякога гледаше как Джордан държи Мег на ръце и й разправя колко му е липсвала през тежкия работен ден, как я отнася до прозореца да погледне към Ийст Ривър, как й показва шлеповете, докато охка и ахка на чудесата на света. В такива моменти Джил се улавяше, че наблюдава дъщеря си с ревност и омраза. Налагаше й се бързо да отмества поглед, преди Джордан да е забелязал изражението на лицето й. А когато й връщаше детето, тя нервно го гушваше, като се напрягаше да излъчва непринудена майчина топлота, докато ужасният, ненавистен порив продължаваше да я изгаря вътрешно.
И трябваше да понася тази агония съвсем сама. Мег беше само едно бебе и не можеше да й помогне. А Джордан вече не си правеше труда да забелязва Джил нито като жена, нито като човешко същество. Той имаше очи единствено за дъщеря си.
След месец от това изпитание Джил беше на края на силите си.
В студения следобед на една сряда тя излезе от апартамента и нареди на шофьора да я закара в центъра. Накара го да я остави на Пето Авеню и му каза, че ще се обади, когато има нужда от него. Щяла да пазарува, поясни тя.
А в действителност просто искаше да излезе на улицата, да се махне от къщи. Навън сред нормалните хора и далеч от собствения си живот.
Докато вървеше, неузнаваема зад прикритието на слънчевите си очила, тя разглеждаше угрижените безстрастни лица на нюйоркчани, които минаваха покрай нея в несекващ поток. Беше им благодарна. Те бяха човешки същества, най-обикновени хора, живеещи своя еднообразен живот, изпълнен с борба и гняв. Каквито и да бяха недостатъците им и дори пороците им, те бяха на светлинни години от разредения, негоден за дишане въздух на нейния дом, в който тя нямаше място.
Разглеждаше витрините с безразличие. Спря се пред някакъв бижутериен магазин, където видя чифт копчета за ръкавели, които изглеждаха подходящи за Джордан. Не ги купи. Беше твърде изморена за подобен помирителен жест. После мина покрай магазин за детски играчки, където видя великолепно коте, в което Мег щеше да се влюби. С последни сили влезе и го купи. Струваше сто долара, но си струваше — котето бе невероятно, просто като живо, с красива козина като на тигър.
Тя пое към Шесто Авеню и се спря на площад Рокфелер да погледа кънкьорите.
После вдигна очи и видя позната гледка.
Вдясно, точно зад сградата на RCA беше седалището на „Лазаръс Интърнешънъл“.
Джил трябваше да отметне глава назад, за да види върха на небостъргача. Почувства, че й се завива свят. Сякаш съпругът й се извисяваше над нея, а волята и страстта му я превръщаха в джудже, смазваха я.
От другата страна на Шесто Авеню се намираше седалището на „Консидайн Индъстрис“ в Манхатън. В този момент в същата тази сграда Барбара Консидайн сигурно седеше в своя кабинет. Жената, която Джордан бе направил своя съпруга, жената, която никога не беше обичал. Жената, която бе изчерпила своите хитрости, опитвайки се да го задържи, и накрая го беше загубила заради противник, който я превъзхождаше по умения и порочност. Самата Джил.
Въпреки това Барбара изглеждаше толкова щастлива, така преливаща от жизненост, когато нахлу по време на пресконференцията в апартамента на Джил. Почти като котката, която бе излапала канарчето. Докато Джил, победителката в тяхната битка за Джордан, сега държеше една безсмислена награда и понасяше страдания, дълбоки колкото лъжите, в които бе живяла през целия си живот. Каква ирония, помисли си Джил, че загубилият е толкова жизнен и доволен, а победителят, обсебен от собствените си привилегии, бавно полудяваше.