За момент Джил задържа погледа си върху небостъргача, замислена за онова, което Барбара й бе казал миналия месец, докато фотографите ги снимаха заедно.
Тя не прилича на теб…
Инстинктивно тръгна да пресича улицата, понесла плюшеното коте в найлоновата си торба.
Внезапно се стресна от пронизителен клаксон и скърцане на спирачки. Не само че беше тръгнала да пресича на червено, там дори нямаше пешеходна пътека.
Разстроена, тя скочи обратно на тротоара, отиде до най-близкия ъгъл и изчака светофара, заслушана в бесните удари на сърцето си. Когато светна зелено, прекоси и влезе в главната сграда на „Консидайн Индъстрис“.
Пред асансьорите имаше портал с охрана.
— Бихте ли съобщили в кабинета на госпожа Консидайн за мен? — попита тя единия от двамата мъже от охраната.
Той я погледна с подозрение. Никой не посещаваше могъщата Барбара Консидайн по този начин.
— За кого да съобщя, госпожице? — попита мъжът от охраната.
— Джил Лазаръс — отвърна тя. — Госпожа Джордан Лазаръс.
Той вдигна вежди.
— Един момент, моля.
Последва пауза. Джил се озърна из пищното мраморно фоайе. Всичко, което видя, изглеждаше тежко, почти гибелно в своята мощ, от блестящите каменни стени до лъскавите врати на асансьорите.
След удивително кратко време телефонът иззвъня и човекът от охраната каза на Джил да се качи на 56-ия етаж. Когато стигна горе, тя веднага забеляза един открояващ се кабинет, на чиито стъклени врати беше написано:
„БАРБАРА КОНСИДАЙН
ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР“
Джил влезе. Секретарката се усмихна и позвъни във вътрешния кабинет. Барбара се появи почти веднага. Беше облечена в стегнат делови костюм. Пак имаше онзи жизнен и енергичен вид, който бе озадачил Джил преди месец. Изглеждаше слаба и елегантна. Когато пристъпи напред, й се стори много висока, сякаш се извисяваше над нея.
— Каква изненада! — възкликна Барбара и въведе Джил в личния си кабинет. — Разполагай се. Желаеш ли нещо за пиене? Кафе? Може би някакъв алкохол? — В последната реплика Джил имаше чувството, че долови намек за тайното си пиене напоследък, но нямаше как да бъде сигурна. Емоционалният хаос, в който се намираше, караше съзнанието да й играе номера.
— Нищо, благодаря.
— Е, на какво дължа тази чест? — попита Барбара.
Джил погледна Барбара в очите. Пелената, която я отделяше от реалността през тези последни месеци, я караше да изглежда далечна и малко зловеща. Джил изруга собствената си слабост. Едно време тя беше виждала други хора, техните мизерни грижи и слабости с безмилостна яснота, която й позволяваше да ги манипулира така, както тя желаеше. Сега тази яснота бе изчезнала и заедно с нея както властта й над самата нея, така и над другите. Но тя мобилизира онова, което бе останало от силната й воля и заговори.
— Какво искаше да кажеш с онази реплика — попита тя, — която ми отправи, докато фотографите ни снимаха?
Барбара вдигна вежди, привидно озадачена, но бързо се отказа от позата на недоумение и погледна изпитателно Джил.
— Какво искаш да кажеш с това какво съм искала да кажа? — попита Барбара.
Объркана от така построеното изречение, Джил примигна.
— Знаеш за какво те питам — каза тя. — Става въпрос за Мег. Ти каза, че не приличала на мен.
Барбара излезе иззад масивното бюро и седна в креслото до Джил. Джил усети парфюма й.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Барбара.
Джил кимна.
— Понякога — продължи Барбара замислено — природата може да говори с плътта на едно дете. Виждаш ли, аз знаех всичко за Джордан и Лесли. Наблюдавах ги внимателно. Видях как я гледаше. Усетих любовта им. Прозрях характера й. Дори сърцето й, в известен смисъл. Разбрах какво Джордан обича у нея, какво вижда и цени.
Тя се поколеба за момент, сякаш възпирана от жалост. После заговори хладно.
— В детето той обича не теб, а Лесли.
Когато тези ужасни думи стигнаха до съзнанието й, Джил за момент затвори очи. После ги отвори и видя другата жена, която я гледаше втренчено.
— Това дете не е твое — каза Барбара. — То принадлежи на Лесли и Джордан. Затова Джордан е толкова щастлив, че я има. Затова я обожава.