Настъпи мълчание. Изглежда, Барбара внимателно подбираше думите си.
— Аз не можах да му родя деца — каза тя. — Знаеш причината. Но дори и да беше възможно, той нямаше да иска дете от мен. Желаеше единствено Лесли. А сега чрез теб той има нейното дете. Ти беше просто майката заместител, съдът.
Тя се усмихна.
— Затова не прилича на теб — каза тя. — Съвсем естествено.
Барбара може би парадираше, насърчавана от явната деформация на Джил. Но тя не можеше да знае колко чудовищен бе ефектът от думите й. Никой не знаеше по-добре от Джил как тя се бе маскирала като Лесли, как бе съживила душата на Лесли от дълбините на собственото си пусто сърце, за да плени Джордан. Сега беше хваната в собствения си капан. Бебето, Мег, бе живото доказателство на нейния триумф и провал, на нейното престъпление и наказание.
Майка заместител. Думите прозвучаха убийствени с правдивостта си.
Джил се стегна, за да окаже съпротива на Барбара.
— Грешиш. Мег прилича на мен. Много хора го казват.
Барбара я удостои с продължителен скептичен поглед.
— Мисля, че лъжеш. Но дори и да не е така, или да смяташ, че не е така, аз знам какво вижда той, когато я погледне.
Тези думи зашеметиха Джил. Барбара я наблюдаваше внимателно и усети, че ударът й попадна право в целта.
— Виждаш колко е щастлив, нали? — попита тя. — Ти никога не си успяла да го накараш да се чувства по този начин. А е щастлив, защото ти го дари с детето на Лесли. Той повече няма нужда от теб. Получи онова, което искаше.
Джил се насили да устои на погледа й. Някъде дълбоко в нея просветна последен проблясък от някогашното й ясно видение. Направи усилие да проникне в душата на Барбара. Какво искаше тя? Защо се поставяше в такова неизгодно положение, като говореше тези безумни неща, сякаш бяха истина, защо съобщаваше тези лъжи с такава убеденост и сигурност?
За част от секундата отговорът сякаш проблесна в очите на Барбара. Там имаше мотив, разбираем, чисто човешки мотив, който Джил усети, толкова бе осезаем. Само ако сетивата й бяха по-изострени, поне малко…
Но образът на Барбара отново се замъгли, парфюмът, червилото и безупречният й маникюр се сляха в една картина, която заплува пред погледа на Джил, сякаш беше халюцинация. И самата Барбара някак се надигаше, извисяваше, много по-висока отпреди, докато Джил все повече се смаляваше като Алиса в страната на чудесата, след като бе погълнала съдбоносната бисквита. Все по-малка, по-малка, по-малка…
После Барбара изчезна съвсем. Джил се строполи на пода в безсъзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше на мекия кожен диван в дъното на кабинета на Барбара. Една от секретарките с много разтревожен вид й вееше с някакво списание, докато друга разтриваше дланите й.
Барбара стоеше зад тях, без да казва нищо.
— Добре ли сте, госпожо Лазаръс? Да повикам ли лекар? — попита секретарката.
Джил идваше на себе си много бавно. Комбинираното въздействие на успокоителните и емоционалното изтощение, което се натрупваше в тялото й, не можеше да се изтрие за миг.
— Чаша вода — промълви тя. — Моля ви…
Секретарката й донесе чаша ледена вода. Джил отпи немощно.
— Да повикам ли лекар? — отново попита секретарката. — Има тук в самата сграда. И друг път ни е помагал.
— Не, не. Само шофьора ми. Ако се обадите на шофьора ми, всичко ще бъде наред. Ще го изчакам.
— Глупости! — каза Барбара, поемайки нещата в свои ръце.
— Личният ми шофьор ще те закара у вас. Вероника, ти ще отидеш с нея, за да съм сигурна, че ще се прибере без произшествия.
— Да, госпожице Консидайн — отвърна прилежната секретарка.
— Сега ни оставете за момент — нареди Барбара. — Звънни ми, когато колата е готова.
Секретарките излязоха. Барбара и Джил отново бяха сами. Барбара седна в креслото до Джил и хвана ръката й.
— Добре ли си? — попита тя.
Джил не каза нищо. Успя да прецени неискрената загриженост на тази фалшива приятелка, на тази екзекуторка с усмихнато лице.
Настъпи продължително мълчание. Двете жени се гледаха в очите. Очевидно позициите бяха разменени. Сега Барбара беше силната. Въпреки че беше само една жена от плът и кръв, тя бе въоръжена с истината; докато Джил, чиято липса на обикновена човешка уязвимост някога я правеше нечовешки силна, сега лежеше просната в краката на своята тържествуваща съперница.