Барбара въздъхна.
— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Понякога истината боли. Никой не знае това по-добре от мен.
Имаше предвид начина, по който Джил й бе отнела Джордан. Мислеше за собственото си трагично минало и за начина, по който Джил се бе възползвала от него, за да открадне съпруга й.
Тогава Джил можеше да вижда през Барбара. Тя бе открила слабите й места и бе атакувала безмилостно. Точно както Барбара атакуваше в момента.
При тази мисъл Джил си припомни мимолетното усещане от мига, преди да припадне, когато й се стори, че видя проблясък от онова, което се криеше зад привидната сила и жестокост на Барбара. Сякаш прозря играта, която тя играеше. Игра на изчакване…
Джил се мобилизира и смело заяви на Барбара:
— Ти си луда! Говориш така, защото той те захвърли. Той никога не те е желал. Желаеше мен.
Барбара се разсмя — приглушен, зловещ смях.
— Само жена истински може да проникне в съзнанието на друга жена — каза тя. — Може и да си ме победила, но тогава аз виждах през теб, както и сега. Ти играеше роля от самото начало. Знам всичко за теб. Ти си експерт в това отношение. Въртиш мъжете на малкия си пръст, като се представяш за онова, което смяташ, че искат да бъдеш. Но твоят гамбит обърна огъня срещу теб. Той никога не е искал теб. А жената, която ти имитираше. Но ти го разбра едва когато вече беше твърде късно. Когато твоят мъничък маскарад се материализира в едно дете, в живо човешко същество. Сега за теб е твърде късно. Разбираш ли? Защото, след като има детето, той повече не се нуждае от теб.
Барбара бе впила в Джил победоносен поглед, изпълнен с омраза. Джил го посрещна с мъка и въпреки че направи усилие да му устои, бе принудена да отстъпи. Изруга наум собствената си слабост. Ако можеше да възвърне силата си, щеше да победи тази жена въпреки чувството й за превъзходство.
Но Джил бе твърде немощна, за да отвърне на удара. Някогашните й оръжия я бяха изоставили в критичния момент.
Секретарката почука на вратата.
— Шофьорът е готов, госпожо. Да ви помогна ли?
— Един момент.
Вратата се затвори. Барбара помогна на Джил да стане от дивана. Джил изглеждаше като призрак, бледа и изпита като смъртник, а в същото време Барбара се извисяваше над нея снажна и преливаща от жизнени сили.
Тя изпрати до вратата Джил, която се облягаше на нея като безпомощно дете.
Внезапно на прага Джил се спря.
— Какво да правя сега? — попита тя умолително.
Барбара се усмихна.
— Много просто. Убий я.
Джил я погледна с широко отворени очи.
— Лесли?
Барбара поклати глава.
— Ти все още не разбираш — отбеляза тя. — Мислех те за по-интелигентна.
Джил пребледня, когато разбра какво имаше предвид Барбара.
— Мег! — прошепна тя.
В отговор Барбара я удостои с продължителен пронизващ поглед, изпълнен с непоколебима решителност.
60
Ню Йорк, 1 март 1980 г.
Джил лежеше на леглото си. Мег бе неспокойна и шишето й даде Джордан. Търпението и топлотата му бяха удивителни. Твърде малко мъже и още по-малко отрупани с ангажименти генерални директори бяха способни на подобна нежна загриженост към едно бебе.
Джордан бе безупречен баща. Той сякаш винаги знаеше как да успокои Мег, когато бе раздразнителна, или да я приспи, когато бе неспокойна. Познаваше настроенията й и тя, изглежда, му се доверяваше абсолютно с малкото си телце и грандиозните си емоции. Удивително бе да се наблюдава тази тяхна близост. Мег бе твърде мъничка, за да го лъже, твърде неопитна, за да е овладяла женските хитрини. А той сякаш се опиваше от детската искреност. Нейните крехки изблици на гняв и безпокойство го умиляваха не по-малко от гальовните й усмивки и гукане. Тя не криеше нищо и затова той бе способен да приема с любов всяка нейна проява. Или така поне мислеше Джил.
Междувременно Мег изобщо не бе същата с Джил. Не се гушеше в нея, не си гукаше така, както го правеше с Джордан. Само лежеше отпусната в ръцете на майка си, сякаш се задоволяваше с топлотата на нейното присъствие, но без да се чувства добре в прегръдките й.
Същата вечер, след като бебето изпи съдържанието на шишето си, Джил го изкъпа и преоблече за лягане. Свърши това с ревниво чувство за собственост, като си даваше сметка, че ако му беше позволила, Джордан щеше да го свърши с удоволствие.
Докато сапунисваше и обливаше сладкото телце на Мег, тя бе обезпокоена от безмълвната й пасивност. Вероятно защото от успокоителните ръцете й ставаха непохватни, Джил се опасяваше, че може по някакъв начин да й причини болка, като чукне главата й в страничната стена на ваничката или дори като я изпусне така, че да потъне под водата. Напоследък Джил все повече бе измъчвана от страха, че може случайно да нарани Мег.